ПРИТЧА ЗА МЛАДОСТТА И СТАРОСТТА

   Вятърът весело си играеше с него. Гонеше го по детски, спираше се, после хукваше наново да го догони. Ту го издигаше високо към небето, ту го завърташе в кръг като във вихрен танц. А то, радостно се оставяше на милите ласки на вятъра и чакаше само лекия му полъх, за да се наслади на разходката си с него. Изглеждаше като златиста пеперуда, обвита в оранжеви отражения. Плавно и внимателно прехвърчаше, оглеждаше се учудено виждайки света за първи път от толкова високо. После въздъхваше приятно уморено и полягаше на тревата. Седеше така с часове и потъваше в спомени...

   Преди, когато беше още мъничко, здраво се държеше за клона и беше абсолютно сигурно, че ще е завинаги така. Ден след ден порастваше, протягаше се доволно, блестеше на слънцето като лакирано и издаваше толкова свеж аромат, че привличаше пеперудите и пчелите около себе си. Времето почти винаги беше приятно топло, вятърът го караше леко да затрептява. Така шумолейки разговаряше с другите си братчета. Имаше продължителни дни, в които слънцето много силно печеше, но понеже бяха много, едни други си вардеха сянка и така запазваха влагата в себе си. Пък и ствола се грижеше за тях като ги хранеше редовно и те растяха, заякваха, ставаха жилави и устойчиви и на по-силния вятър и на жаркото слънце. Неусетно и то израсна, и стана голямо и красиво оформено във вид на сърце листо.

   Често врабчета кацаха на сянка между листата на дървото и весело, безгрижно чуруликаха. Това листото, даже успя да се сприятели с един врабец, който почти винаги се спираше на неговото клонче. И листото го очакваше всеки ден с нетърпение. В много горещите дни го предпазваше от слънцето или му даваше подслон за през нощта, а сутрин скътваше капчици вода от сутрешната роса, за да го напои.     

   Денонощията минаваха, неусетно. Лека полека времето захлаждаше и палещото слънце не пареше вече така силно. Неочаквано след един доста студен дъжд, листото се събуди така премръзнало, че едва успя да разпери свитите си крайчета. Поизправи се, понадигна се, огледа се в капчицата вода останала по повърхността на най-близкото му листно-братче и … Ооо, каква изненада… Половината от дрешката му беше променила цвета си от зелено на златисто жълто. Настроението му веднага се повиши и то радостно възкликна:

   -Вижте ме! - зашумя силно, за да привлече вниманието на другите листенца. То, весело се хвалеше с новата си премяна, без да подозира какво му предстоеше.

Тъй мина още известно време и листото с учудване забеляза, колко бързо се изменяше цвета му – най-напред цялата му дрешка пожълтя, после стана оранжева, накрая покафеня и потъмня съвсем, а силите му нещо взеха да го напускат и то едва се крепеше за вейката.

   Един ден, листото се сети за разказа на старото дърво, на което се беше родило.

   -Когато времето стане хладно – казваше то - значи е дошла есента, а след нея пристига и мразовитата зима. Вие ще трябва да ме напуснете, за да мога да запазя силите си през студените дни. А на пролет, на ваше място ще поникнат нови листенца, на които трябва да дам от сока си за да успеят да се развият и те.

При спомена за това, лежейки върху тревата, есенното листо реши, че няма да тъжи. „Ще се веселя с вятъра, колкото е възможно по-дълго време.“ – обеща си на ум и затвори очи. Отпусна се на топлината на последните есенни лъчи от циганското лято и зачака примирено следващия порив на вятъра, да се понесе високо, високо, чак до облаците. Но не щеш ли, както си стоеше кротичко, изведнъж един силен повей го сграбчи, замята го безразборно насам, натам, закачайки го на тръните на някой глог, после пак го грабна, така силно и бързо, та чак съдра палтенцето му. Небето почерня изви се страшна буря, стана ужасно, изсипа се пороен дъжд. Листото се бореше с все сила, да оцелее, но издръжливостта не му стигаше. Измокрено и изпокъсано то се предаде на поривите на вятъра. Силната вихрушка, го носеше безспирно из въздуха и то летеше безцелно, копнеейки за малко почивка и сушинка…

   Както се рееше безразборно, нещо бързо го улови. Листото не успя да види какво е, но с облекчение въздъхна и затвори очи, изморено. След време усети завет и топлина. Когато се съвзе и огледа, го обзе неописуема радост. Видя и позна врабеца, с когото се бяха сприятелили. Беше го спасил от бурята и го беше поставил на сухо в гнездото си в някаква хралупа. Врабеца притисна топлото си тяло върху листото, за да го постопли и изсуши, а то се отпусна на врабчовата перушина и последните му есенни сълзи се изпариха. Листото спокойно и доволно затвори очи и заспа…

                                                                                      ххх

   Есента, обрули и последният лист, който се отрони като сълза от старата трепетлика и литна без посока. Дървото оголя, почерня, без златножълтата си дрешка, погрозня. Нямаше ги нито листата, нито веселите врабци. Само някой гарван заселил се в града от време, на време кацаше на някой клон, където се държеше доста шумно и заядливо. А, вятърът, продължаваше да събира листата по земята и да ги завихря в прощален танц.

   Заедно с листата отлетя есента и се настани зимата. Задухаха силни вихрушки. Те доведоха със себе си сърдити, черни облаци, които често се събираха накуп. Спусна се и студа. Всичко наоколо се замрази, заскрежи. Появиха се първите снежинки. Рееха се безгрижно из въздуха, с веселите си усмивки или образуваха, големи, високи навети преспи като бели планини. Високата топола се огъваше на силните пориви на вятъра, клоните ѝ се преплитаха, и издаваха стържещ звук от леда образувал се по тях, но тя не се предаваше и устоя на северняка. Ствола ѝ беше доста дебел, а сребристата корона - извисена нагоре към небосвода. Имаше и такива дни, в които всичко утихваше и слънцето надникваше иззад облаците. Тогава, дървото, жадно поглъщаше влагата от стопените на слънцето, снежинки и я превръщаше в хранителни сокове, за своето бъдещо поколение. Така в борбата със зимните хали, тополата дочака пролетта. Стопените преспи забълбукаха около нея и тя с радост откри, че може да отхвърли ледената, кора по клоните си. Слънцето се издигаше все по-високо и по силно грееше. Денят се удължи. Черните намусени облаци се появяваха все по-рядко, а по вейките ѝ започнаха да се забелязват, малки зелени връхчета. После набъбнаха, цветни пъпки, които в един топъл ден, изригнаха като въздушен вулкан от реси с бели пухкави власинки и обвиха широко разперената ѝ корона, която привличаше много пчели около себе си. Дойде ред, малко по-малко да се развият и листенцата. Във форма на сърчица, назъбени по краищата и със заострени връхчета, те весело зашумяха и бъбриво споделяха радостта си, от появата на белия свят. Изпъстрена в светло зелено под синьото небе тополата, изглеждаше величествена и непоклатима. Сенчестата ѝ корона, приютяваше гнездата не само на царски орли, но и на множество, скорци и врабци.

   Един прекрасен лъчезарен ден долетя и сивият врабец. Той, доста дълго прелита от клон на клон и накрая кацна край група листа. Заоглежда ги с лъскавите си черни очички и спря поглед на едното от тях. Позна го - то имаше към крайчеца на връхчето си една издатина, която го отличаваше от другите листа. Същата изпъкналост имаше и листото, което лани приюти в хралупа си на тази топола, където сви гнездо. Врабеца помнеше, как миналото лято се беше сприятелил с майката на това листенце. Как тя го пазеше от жарките слънчеви лъчи и му даваше прохлада, събираше водичка за него сутрин от росата. "Не мога да върна изгубения приятел - майката на младото листо" - мислеше си врабчето. Но, то знаеше как да му помогне да се развие добре, като го варди от гъсеници и разни там други, които много обичаха да гризкат млади, още зелени листенца. Затова, реши за себе си, че е по-добре и тази година да заеме същата хралупа на тополата, да си намери дружка, с която да си направят гнездо и тук да отгледат, дечицата си. Врабецът, инстинктивно усещаше, че приятелството, дружбата с някого, не се създава току така и щом сърцето ти подсказва и иска да направиш нещо, то трябва, непременно трябва, да се вслушаш в него.

Petra Ambra