Feb 8, 2012, 12:03 AM

Приказка за желязното прасе 

  Prose » Stories for kids
1280 0 3
2 мин reading

Имало едно време едно прасе-касичка, направено не от порцелан, не от пластмаса, а от... желязо. Металното му тяло било покрито с нежно-розова боя, а муцунката му била старателно изрисувана от изкусна ръка, чак до дупчиците на зурлата. И имало само един отвор – тесният процеп за монети отгоре на гърба.

 

Човекът, който направил прасето, много си го обичал и бил изключително доволен от работата си. Затова като се почудил какво да пусне в този корав „сейф“, избрал най-скъпата си златна монета, стигнала до него от прадедите му и носеща много спомени. Искал тази семейна ценност да се запази завинаги в желязната вътрешност на играчката. Парата издрънчала в коремчето на прасето, а човекът го потупал и му казал с усмивка: „Ето, сега имаш златно сърце“. И винаги го държал близо до себе си и го взимал при пътувания.

 

Минало време, човекът остарял, разболял се и умрял. Някои от вещите му били изхвърлени, а други си ги поделили наследниците му. Прасето-касичка попаднало у сина му. „Ето, вече ще имам къде да си складирам всички досадни дребни монети“, казал си той, разклащайки играчката и чувайки приятния звън отвътре. Веднага изсипал вътре въргалящите се из къщата жълти стотинки.

 

След седмица-две обаче му потрябвали дребни да даде на племенника си за дъвки и решил да отвори касичката. Огледал прасето от всички страни, но не видял вратичка, от която да се изсипват монетите. „Брей, а баща ми толкова години си го държеше на бюрото!“, почудил се синът и си казал, че касичката явно е за еднократна употреба. Вдигнал прасето и го чукнал в ръба на холната масичка, за да го счупи, а то го гледало уплашено с изрисуваните си сини очи.

 

Чул се приглушен метален кънтеж и звън на монети, масичката се нащърбила, а прасето си останало цяло-целеничко. „Да не е желязно туй нещо, да му се не види?!“, възмутил се човекът. Извадил една ножица и одраскал розовата повърхност на касичката. Отдолу се показал метал. „Ама че безсмислена играчка, глътна ми парите, а ми съсипа и новата лъскава холна масичка!“, ядосал се човекът. Оттогава започнал да тъпче в касичката всякакви боклуци, които не би искал да види никога повече – обелки от ябълки, ненужни касови бележки, топчета сополи и изрязани нокти. Златното сърце на прасето, вече достатъчно притиснато от евтините жълти стотинки, съвсем се свило. И продължавало да се свива още повече ден след ден. А прасето, което не можело да говори, се молело напразно наум: „Моля те, не ме пълни с боклуците си!“.

 

Не щеш ли обаче след година-две от всичките влажни отпадъци желязната вътрешност на прасето се разяла от ръжда. И когато човекът се опитал да натъпче вътре поредния фас, касичката се пропукала и се пръснала на парчета от напрежението. Тялото на прасето се разцепило на две, крачетата му се счупили, главата паднала, а зурлата се търколила отделно. Защото дори и желязото си има своите граници.

 

„Ама че гадост!“, възкликнал човекът, тъй като от желязното прасе се изсипал куп престояли миришещи на гнилоч боклуци и фасове, поръсени с ръжда. Бързо изсипал частите от прасето и цялото му съдържание в един плик и го изхвърлил на боклука. И така и не забелязал златното му сърце.

 

А желязното прасе останало да лежи разпарчетосано на бунището, с широко отворени тъжни очи, които сякаш се молели „Моля ви, не ме заривайте с боклуците си!“.

© Ксения Соболева All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??