Приказка за Жълтата стая
- Хайде, време е за приказка. Днес ще ти разкажа Приказката за жълтата стая... Имало едно време...
- Не! Не искам така.
- Добре! Някога, някъде живеели...
- Кога някога? Защо някога? Щом е приказка, значи и сега живеят!
- Ех, убеди ме...
Днес денят е прекрасен. Малкото момиче за първи път в живота си отива на училище. Тя още не знае какво точно е “отивам на училище”. Толкова е мъничка. Знае какво е стол, маса, мама, тихо, куче, закуска... Но не знае какво е “отивам на училище”.
От няколко дни мислеше за това. Все се намираше някой да отговаря на безбройните ù въпроси, но тя все не можеше да разбере.
Представяше си училището като огромна поляна. Като близката поляна, на която понякога играеха със съседските деца, но не точно същата. Онази другата поляна е много, много голяма. И тревата е по-висока. И цветята са по-красиви. А най-хубавото е, че цялата е оградена със стари дъбове. Толкова са високи, че върховете им се губят в синия кръг на небето, а в хралупите на огромните дънери живеят приказни животни.
- Но нали на училище се отива, за да учиш?
- Така е, миличко. Никога не забравяй, че можеш да учиш навсякъде.
Някой беше казал на момиченцето, че най-важното в училище е да слушаш учителката. И тя си представи учителката – приличаше на онази красива жена, която веднъж беше видяла на един афиш в града. Учителката седеше в единия край на поляната, а от хралупата зад нея надничаха чифт черни, лъскави и любопитни очи. Красивата жена гледаше играещите деца. В ръцете си държеше огромна книга. Когато бавно започна да отваря книгата, над поляната се понесе приказна музика. Музиката извираше от книгата, носеше се над цветята, обгръщаше децата, които вече седяха сред високите треви, после бавно се разливаше във въздуха и поемаше нагоре – да поздрави птиците.
Момиченцето позна музиката. Същата музика то чуваше, когато майка му четеше приказката за принцовете, превърнати в лебеди и за всеотдайната им сестра, която изплела за всеки от тях риза от коприва, за да развали лошата магия.
- Значи няма нужда да отива в училище – нали музиката е същата.
- Да, и момиченцето си помисли така, но когато учителката прелисти друга страница, нови талази като бурен поток се разпиляха над притихналите деца.
Така момиченцето, докато си представяше какво значи “да слушаш учителката”, не усети как се озова на прага на училището... А там усмихната я посрещна красивата жена.
- Това ли е цялата приказка? А какво стана с жълтата стая?
- Даааа... не съм забравила за жълтата стая... Само не се натъжавай, слънчице. Знам, че не харесваш приказки, които започват с думите “Имало едно време”. Ще ти разкажа Приказката за Жълтата стая утре, когато се върнеш от първия си ден в училище, а тя започва така: Ще се случи... Лека нощ!
Бургас, септември 2009
www.spiritofburgas.web244.com
© Соня Емануилова All rights reserved.
