Приказка за лека нощ

    - Ела! – заповядах ù аз.

    За пореден път се намирах в любимото си заведение за храна, „Dark”. На това място винаги можех да намеря много и различна за мен храна. В изобилие бяха леките момичета, които си търсеха белята без в действителност да го осъзнават.

    Движещите се тела на дансинга приканваха всеки новодошъл да се присъедини към тях, но не и мен. Аз бях различен от тях. Не бях дошъл да се забавлявам, а да се навечерям.

    Персоналът на дискотеката вече беше запомнил лицето ми и не беше необходимо да ми проверяват документите. Идвах всяка нощ и отвеждах по едно момиче, което никога повече не се бе появявало на това място отново. Никой не задаваше въпроси, къде са или дали изобщо са живи, което правеше  живота ми в това малко градче по-уютно местенце.

    - Ела! – повторих аз, но с повече твърдост в гласа си.

    Пред мен стоеше едно от онези леки момичета, които си мислеха, че светът е техен. Тъмнокоса с къс бял и между другото мокър потник, който прозираше и очертаваше малките ù стегнати гърди, с поличка – тип минижуп, под която беше трудно да се определи дали е с бельо или не.

    Момичето, както всички останали тук, се приближи с наперена походка и се настани върху коженото канапе до мен.

    Бях наел точно това сепаре, за да сме по-отдалечени от всичките хора, които се лутаха безцелно из дискотеката.

    На малката масичка пред нас имаше бутилка бърбън за мен и бутилка уиски за тазвечершната ми вечеря.

    - Ммм. – момичето се сгушваше все повече в мен като отъркваше гърдите си в моето тяло. Знаех какво иска и щях да ù го дам, без дори да ми мигне окото. Ръцете ù бяха на врата ми и с пръстите си си играеше с косата ми.

    Това момиче беше само на около шестнадесет години, а дори вече знаеше как да си играе с мъжете и как да ги провокира. В моите очи тя беше жалка и безпомощна точно като малко спящо момиченце, което си мислеше, че аз съм като останалите мъже на Земята. Всичко ù се струваше просто една игра, но много скоро щеше да разбере каква е цената да загубиш всичко, което си смятал за безлично, щом се забъркваше с такъв добър играч като мен.

    - Не спомена името си. – казах, като обхванах кръста ù с едната си ръка и я придърпах по-близо до себе си. Малката дори не чакаше покана, а веднагически впи устните си в моите. Явно не я беше грижа дали ще знам името ù или не. Целта ù беше да се напъхам в нея колкото се можеше по-бързо. Езикът ù се докосна до моя и започна да се движи с неравномерни движения. Не беше обучена, а и как би могла да е, след като беше толкова малка. Трябваха ù години упражнения, за да можеше дори малко да ме достигне. Поех контрола в свои ръце и реших да ù покажа как се прави, вместо да се излагаше така.

    Ръцете ми я повдигнаха леко, но и същевременно доста бързо, като я принудих да се разкрачи и да седне върху мен. Поличката ù се набра нагоре, а краката ù бяха от двете ми страни. Обхванах дупето ù с ръце и я накарах да се доближи максимално до лицето ми. Впих устните си в нейните и вкарах езика си в устата ù. Езикът ми се увиваше около нейния така добре и възбуждащо, че тя несъзнателно изпъшка. Засмуквах езика ù по начин, по който тя никога до сега не беше усещала. Целувката се задълбочи. Едната ù ръка се плъзна надолу към панталоните ми и започна да масажира пениса ми. Харесваше ми. Това момиче се учеше по-бързо, отколкото очаквах. Разкопча панталоните ми и пъхна ръката си вътре, като започна да я движи. Така минаха няколко минути. Не издържах вече, исках да я изчукам и после да се нахраня, както правех всяка нощ.

    Изведнъж тя се отдръпна и ме погледна. Очите ù я издаваха. Искаше да го направим тук и сега. Блестяха с онзи пламък, който така добре обичах.

    Момичето се изви на една страна и протегна едната си ръка към малката масичка. Взе бутилката уиски и я надигна. Пиеше парещата течност сякаш беше вода. След секунда-две я върна обратно на масата. Втренчи се в очите ми и се наведе към лицето ми. Прокара езика си по устните ми, а аз от своя страна захапах долната ù устна, леко, така че да не я заболи много.

    - Знаеш ли какво ни трябва? – шепнеше пред устните ми. След като не получи отговор от мен, тя продължи. – Трябва ни екстази. – отговори на мълчаливия ми въпрос.

    Това маце си го биваше. Беше малка, неопитна и доста глупава.

    - Откога се друсаш? – преди да се усетя, въпросът се изплъзна от устата ми. Не разбирах защо я питам, щом в задния си джоб имах точно това, което искаше малката. Винаги си носех в случай като този.

    - Има ли някакво значение? – явно не обичаше да говори изобщо за себе си. На всеки мой въпрос тя отговаряше с въпрос. Най-вероятно идваше на това място, за да може да задоволи сексуалния си апетит и за да се надруса.

    Бързо бръкнах в задния си джоб и извадих пликче с екстази. Момичето стана от мен и седна на канапето, като не отдели очи от хапчетата. Извадих едно и го направих на прах. Бързо начертах линия, а тя извади двайсетачка от портмонето си и я сви на фунийка. Наведе се към малката масичка и само за секунда бялата линия навлезе в носа ù. Затвори очи и изчака малко,за да усети действието му.

    - Искаш ли да се махнем от тук? – попитах я аз. Време беше да се махнем от това място. Не исках да ме заподозрат в убийство.

    - Разбира се. – каза ми тя.

    Лесно си направихме път измежду тълпата движещи се тела и излязохме от дискотеката. Качихме се във волвото ми и тръгнахме.

    - Къде отиваме, красавецо? – попита ме тя. Вече беше в транс.

    - На плажа. – отговорих ù кратко. – Искаш ли да ти разкажа една приказка?

    - Приказна? – не разбираше тя. Сигурно ме смяташе за луд. – Не съм малко момиченце, че да ми разказваш приказки. – констатира малката.

    - Тази ще ти хареса. Уверявам те.  – обърнах се към нея и ù намигнах. Това явно я успокои. – Вярваш ли във вампири? – бе първият ми въпрос към нея относно моята вълшебна приказка.

    - Хаха, във вампири? Та те не съществуват. – отряза ме тя.

    - Хм, слушай. – историята ми започваше. – Ти си все още малко дете, което нищо не разбира. Тази история ще е твоята приказка за лека нощ... завинаги. – момичето беше твърде опиянено, за да можеше да осмисли казаното от мен. – Скъпо мое дете, вампирите съществуват. Те са опасни, те са чудовища, от които такива глупави момичета като теб трябва да бягат. Естествено, ти няма как да знаеш, защото си просто човек или по-скоро просто храна. Тази нощ ще ти разкрия истината, която такива като мен крият от простосмъртните. – наближавахме плажа. Все пак бяхме в Малибу. – Да си човек е трудно, но да си вампир е още по-трудно. Гладът на вампирите е огромен и трудно се засища. – паркирах колата и излязох. Отворих нейната врата и ù подадох ръка. Заобиколихме колата и седнахме на пясъка, гледайки към океана.

    Нищо не се виждаше, само звездите, които изпълваха тъмното небе. Това ми навяваше спомени... далечни спомени, но и така пресни.

    - И... ще доразказваш приказката или ще правим нещо по... забавно? – провлачи тя. Искаше да я изчукам и всичко да приключи, нещо, което аз също желаех.

    Направих маневра и се настаних отгоре ù. Започнах да я целувам и да облизвам всяка част от тялото ù с езика си. Беше вкусна и някак... странно привличаща ме. Ръцете ми шареха навсякъде из тялото ù. Едната ми ръка се плъзна под поличката ù и само за секунда разкъсах дантелените ù прашки. Пръстите ми намериха влажната и мека плът, за която жадувах още от дискотеката да докосна. Вече беше възбудена, от което на мен ми беше доста добре. Жалко само, че това момиче беше като труп под мен. Уби ми желанието да я чукам...

    Надигнах се леко и я погледнах... Беше наистина малко момиченце, което не заслужаваше това.

    Всичките жени, които бях чукал през годините, не бяха като нея. Тя беше различна. Нищо, че си проваляше живота, тя щеше да стане нещо повече, отколкото беше сега. Може би тя беше тази, която щеше да ме освободи от болката, която се намираше дълбоко в гърдите ми.

    Тя ме погледна с неразбиране и се надигна също като мен.

    - Тази приказка... истина ли е? – гласът ù беше тих и приглушен. Нямаше и следа от страх или недоверие. Беше чисто любопитство. Гледаше ме в очите така, сякаш разбираше болката ми.

    Станах от нея и се изправих. Отново насочих погледа си към тъмното небе и спомените нахлуха в главата ми.

    - Приказка? – попитах себе си. – Да, това е вълшебна приказка, която е истина. – казах ù истината, а дори не знаех защо го правя. Не трябваше да е така. Какво се беше объркало? Какво притежаваше това момиче, което другите го нямаха?

    Чух я как се изправя и се доближава до мен с равномерни стъпки. Явно не беше чак толкова упоена, колкото мислех.

    След като вече беше пред мен, тя не можеше да отдели очите си от моите. Виждаше кучешките ми зъби и тъмния поглед. Протегна ръка към устните ми и с прекалено голямо доверие, докосна зъбите ми. Чувството беше невероятно, сякаш „тя” отново беше жива и всичко беше както преди.

    - Ти си вампир. – каза го силно и ясно, за да убеди себе си, че това не е просто сън. Махна ръката си и погледна небето. – Искам да ми разкажеш тази приказка. – очите ù гледаха звездите по доста необикновен начин.

    - Вампирите съществуват. – отново започнах да разказвам. – Ти си добро момиче. Не трябва да ходиш по такива места. – обвинявах ли я?

    - Знам. Просто у дома не е приятно. Единственият лъч светлина е малката ми сестричка, но тя... ме мрази. – тя разбираше какво е болката. Знаеше добре вкуса на омразата и презрението.

    - Преди двеста години във вампирския ми живот нахлу жена, която обикнах. – момичето се обърна към мен и ме погледна. Слушаше приказката, която ù разказвах. – Направих грешки, за които сега съжалявам, но нищо не мога да направя, освен да гния все повече и болката да ме облива. Тази жена беше човек. Не беше просто банка с кръв, с която да се нахраня, беше много повече от това. Не вярвах, че вампирите могат да обикнат храната си... – замълчах за момент, а после продължих. – Имах силни врагове, които искаха да ме заличат и започнаха да нараняват дори тези, които обичах. Всички те бяха вампири. – стиснах зъби само при спомена на техните лица. – Те я убиха. – чух се да казвам. Това беше първият път, от двеста години насам, в който казвах това гласно. Досега не намирах покой нито в деня, нито в нощта. Всеки божи миг мислех за тази жена... За любовта си...

    Погледнах момичето и се вцепених. Виждах сълзи... Толкова много сълзи бликаха от нейните очи, а тя не спираше да ме гледа. Обвиняваше ли ме или ме съжаляваше?

   - След като тя умря, не знаех какво да правя. Не знаех дали заслужавам да живея или не.

   - Къде се случи? – момичето ме попита въпрос, на който не знаех дали съм способен да отговоря. Сълзите ù не спираха да капят, сякаш ми казваха да отговоря, без дори да знам защо.

   - Тук. – отговорих кратко. – На това място.

   Момичето изтри сълзите си и отново ме погледна.

   - Значи и тук трябва да приключи и твоят живот. – не я разбирах. Стоях като вцепенен. – Тук, на това място, е загинала твоята любов, значи и тук трябва да загине и нейната. – тя ми се усмихна с лъчезарна усмивка и отново погледна небето. – Избери си звезда. – каза ми тя.

    Погледнах небето и видях една, която ми грабна не само очите, но и пепелявото сърце.

    - Тази звезда... е твоята любов. – дали наистина беше... тя? Дали ме чакаше? Дали би ми простила някога?

    - Знаеш ли... трябва да се прибираш. – казах аз. Това момиче наистина беше моят ангел, която така дълго време чаках. Момичето ме погледна с неразбиране. – Вземи волвото и се прибери у дома.

    - Ами ти? – попита ме тя.

    - Аз... ще изчакам изгрева, а след това ще се прибeра у дома, при любимата си. – отговорих ù аз. Имам само един въпрос към теб. – тя ме погледна и отново ми се усмихна.

    - Какъв е той?

    - Как се казваш? – исках да знам името на човека, който ми показа пътя към дома.

    - Бранди... Бранди Грейс. – значи това беше името на това „леко” момиче?

    - Красиво име, Бранди. Сегa се прибирай и целуни сестра си. – Бранди се приближи към мен и протегна ръка. Хванах я уверено, срещайки красивите ù зелени очи.

    - Не знам как се казваш, но знай едно... не само ще я даря с целувка, но и ще ù разкажа една чудесна приказка за лека нощ. Сбогом, страннико. – Бранди се отдалечи от мен и се качи във волвото. Чух как моторът изръмжа и след няколко секунди нямаше и следа от колата.

    Останах сам, чакайки слънцето да изгрее. За първи път в живота си, нямах търпение слънчевите лъчи да огреят студената ми кожа... Крепеше ме само една мисъл... Отново щях да бъда с нея...