- Момичета, време е за ставане, хайде побързайте и добро утро! - гласът на дежурната възпитателка звучи глухо и настойчиво в декемврийската дрезгавина на утрото - също като лампата. Първа се пробужда Истината и поглежда с едно око часовника.
- Ти пък какво искаш бе? Не можа ли да поспиш поне веднъж?
- Тик-так, тик-так, аз не спя! Ако заспя, времето ще спре и тогава ще дойде краят на света. Не знаеш ли? Хайде остави ме да си гледам работата!
Истината, чиято работа се състои предимно в присъствие и изчакване, вече е дигнала кръвно от възмушение, но какво да се прави? Такава и е същността, далечна и неразбрана, също като тази на Времето, чийто приятел е часовникът.
- Тези деца определено ще закъснеят! Ервин, направи нещо!
Оглушителен звън на телефонна аларма разцепва тишината, веднъж, втори, трети път... По едно време Тачита дава признаци на живот. В началото хоризонтални. Докато не осъзнава, къде се намира и какви са тия пронизителни звуци. После скача, оглежда с вещото око на генерал от запаса обстановката, въздъхва и се захваща със сутрешния тоалет, като междувременно полага неимоверни усилия да призове съзнанието на Ливилинка от обятията на Морфей. Минава известно време, преди да успее и то с ключовата фраза:
- Имаш двайсет минути!
- Олеле, как не ми се става! Олеле, какъв ден сме днес? Боже, вали ли вън?
Ливилинка нахлузва любимите си меки домашни зелени чехли с бързината на охлюв тръгнал за вода. Протяга една дълга прозявка и се захваща да подрежда леглото си. Днес са станали сравнително навреме и леглото на Тачита е идеално изпънато. Даже е успяла да подреди всичко, което е нейно. От своя страна това пък значи ”искам и ти да направиш същото!”.
- Какви двайсет минути бе? Сега имаме толкова! - Готовата Ливилинка най-сетне е прозряла дребната сутрешна измама на Тачита. Но пък за сметка на това и двете са облечени по последен писък на тийнейджърската представа за модерно и удобно посещение в училище, а стаята е елегантно подредена. Решават да пият кафе в стола. Закусвайки. Ервин е ужасен. Ами той?
- Как си се оправял досега? - пита Ливилинка.
- Хайде, аз ще се върна да му оставя чашка с малко утайка и няколко трохи. Нали се разбрахме да ни е домашен любимец? Ще се погрижа за него!
Двете излизат. Истината не обича да ходи на училище. Там е прекалено напрегнато за нея - понякога шумно, понякога страшно тихо и тогава се появяват онези гадни същества - пищовите за преписване, и тъй като тя не печели битките с тях, просто не се появява в класните стаи. Предпочита интимните моменти и свободното време. Тогава е в стихията си. Пък и днес е петък, а това значи малко часове в предиобедната смяна и почти никакви специални, групови и индивидуални занимания в следобедната. Ервин дочаква кафето и закуската си и преди да се заеме с деликатно похапване, дружелюбно пита:
- Иска ли някой?
- Ние не сме биологични същества - отговарят му Лампата и Истината - но ти си много мил! Досега никой не ни е канил да хапнем с него. Благодарим ти! Да ти е сладко!
Те не знаят какво е „да ти е сладко”, но са чували това пожелание от хората и опитват да са дружелюбни. Освен това, с нетърпение очакват Ервин да продължи историята си. И двете са се нагледали и наслушали на много такива, но като неговата - не.
Пансионът е потънал в тишина. Всички са на училище и Лампата подновява заниманията си по пеене.
- Искаш ли да ти помогна да се подготвиш за фестивала на луминисцентните таланти? Бих могъл да ти покажа една от песните на брат ми.
Лампата е очарована, че той си спомня нещо, което не е важно за него. Скоро и двамата са потънали в музиката си, която за Истината е чужда и тя очевидно скучае.
Изведнъж вратата се отваря със замах и в стаята нахлуват Ливилина и Тачита.
- Аз да му напиша домашната, а той едно благодаря да не каже! Как не го е срам! - Ливилина е толкова разочарована, че чак я избива на сълзи.
- Какво става тук? Кой и причини това? - пита Ервин и в същия миг разбира. Явно мързеливият съученик е пропуснал да оцени направеното за него.
- Ами крайно време е да престанеш да пишеш чужди домашни! Стига, те само те използват! - Тачита, разбира се, е права, но в тази възраст част от живота е правенето на услуги, с които показваш на някой симпатиите си. Сякаш няма и други начини, но... „Е, никой не се е родил научен” - философски обобщава Истината.
- Къде е Ервин? - пита разстроената Ливилина - Донесла съм му една кутийка за къщичка, да му е топличко и удобно.
Ервин се просълзява. Той не е свикнал някой да се грижи за битовите му нужди и с благодарност каца на зеленичкия и чехъл.
- Ела, моето момче, да видим дали ще ти хареса къщичката. Сложила съм ти малко памук, да ти е мекичко. Как е?
- Благодаря, много е луксозно!
И разговорите тръгват - за съучениците, за учителите и оценките, за наближаващата ваканция и свързаните с нея планове, за подаръците, които ги очакват вкъщи, за всичко, което е на разстояние „едно пътуване до дома”. Истината, Лампата и Ервин се забавляват от все сърце. Всички огорчения и различия са забравени. Те са просто приятели, които споделят щастието на петъчния следобед.
© Лина - Светлана Караколева All rights reserved.