Днес е 22 август. Снощи моите приятели ми се обадиха по телефона и ме поканиха да отидем заедно да играем на следващия ден.

   Сега е 11 часа. Аз съм седнала на стълбите пред училище. Тук се бяхме уговорили да се срещнем. Няма никой. Явно съм дошла първа. Поглеждам наляво после надясно. Още никой не се вижда. Решавам да вляза в училището и да видя старата си класна стая. Тръгвам по коридора вляво и веднага съзирам познатата зелена врата. Отварям я и що да видя – всички чинове летят из стаята.

   Някой извиква. Читанката ми казва да затворя вратата.

 - Какво е станало?! – учудено възкликвам аз.

 - Забавляваме се – отговаря читанката.

   Гледам учудено и не вярвам на очите си. В стаята се вдига шум. Математиката пищи и хвърля триъгълници и кръгове към черната дъска. Играе с тях на стрелички.     Българският език танцува с цял куп речници около себе си. Човекът и обществото и човекът и природата са се хванали за гушите и се налагат с юмруци. Музиката бие барабани и не забелязва боя пред нея. Английският език се е качил на бюрото и реве с цяло гърло:

 - ,,Attention!” ,,Attention!”  

   Домашният бит подскача на едно краче и шие с игла чорапчето си. Изобразителното изкуство маца с четка по стената. Читанката се забавлява със своите приказни герои – Ян Бибиян, Пипи дългото чорапче и Дяволчето Фют.

   Гледката ме поразява. Хуквам навън да търся приятелите си.

   На стълбите вече всички са се събрали – Иван и Петър, Мая и Лора. Разказвам им за нашата класна стая и за полуделите учебници. Всички хукваме към стаята, отваряме вратата, но...всичко е наред. Учебниците стоят безмълвни върху бюрото.

   Защо ли никой не ми повярва?...