Прилив на кръв към мозъка

             Ти беше всичко. Беше ти и Слънцето. Беше ти и Луната. Беше ти всичко за мен. Имах аз един сън, но в тъга беше облечен той. Един сън? Сякаш преди не съм те сънувал. Но тук аз не мислих за чувството, което всички влюбени е завладяло и душите им е превзело. Дори няма да го спомена. Сънят ми тихо шепнеше раздяла, а очите ми бяха замръзнали, бяха в несвяст. Ангелите в мен вече не бяха способни да чувстват. Какво огорчение, а? Мислиш ли? Страдаха ли те? Страдаха... Но сега гледат към нищото, не към теб, не към... всичко. Виждах аз в съня си само лед под краката ми, като ледена пързалка, само че без край и с безброй следи. Имаше и запалени, вече почти угасващи свещи на леда. Аз бях сам и изведнъж ти дойде. И то как дойде, неизвестна сила те доведе, зла, злокобна и отровна. Беше ти както си те познават тяло и сърце, ала премяната си менеше по-бързо от часовника часа. Слънцето неуверено се показваше да гледа тази наша последна среща, а тих ветрец умъртвяваше един по един пламъците на свещичките, все едно отброяваше времето, загубено с теб... Ти дойде и все така ме гледаше странно и задълбочено, сякаш съм някой шифър, а ти за мене беше загадка... Мислеше това, което аз последно жално ти пожелах, как надмогнах себе си, за да мога да те оставя, а след това себе си от неволя да намразя. Стояхме, но ти бледнееше. Аз стоях и те гледах, гледах и ангелите, които пък нас гледаха. Чувствах, че сякаш трябва да се вземе някакво съдбоносно решение, но то вече беше взето... А ангелите гледаха с уморени вече крила, отдъхвайки на облаците над нас, леко поклащайки крила, с приведени глави, с угаснали ореоли... Плачеха те, както аз някога плачех. Падаха обаче кървави сълзи, които вятърът разнасяше по поля от зли цветя. Цветята, гледайки отровно, сякаш искаха едва ли не да излязат от ледената земя, да се откъснат от корените си и да ме нападнат, и в своята отрова да ме удавят. (И може би са прави. Омразата расте ли, тя разяжда човека отвътре.) Там, където падаха сълзите, умираха цветята, така, както омразата ми в мен умираше, и нищо не оставаше след това, само празнота... Изведнъж аз се обърнах и когато повървях малко, отдалечавайки се от теб, се обърнах да видя какво става зад мен. Теб те нямаше, слънцето беше разтопило ледовете, откриваше се прекрасен природен пейзаж с цветя, по-красиви от дъгата, и зеленина, по-свежа от водата. Река минаваше и горски животинки бяха излезли да палуват, природа се беше появила и нов живот беше зародила, нов живот без теб.

           Без теб. Без мен. Там е красиво. Без думи. Без чувства. Без душа. Без сърце. Там е спокойно и не боли. Сбогом.
           Ти не беше там. Ти не беше тук. Ти беше никъде. Завинаги... (думи, няма да ви назова, защото вас намразих и желанието си да говоря аз прегазих... заради теб). И така сега ти казвам сбогом...