Прикован съм към една стая. От няколко дена. Като Прометей. Няма обаче птица, която да ме разкъсва. Сам кълва от себе си. Раната кърви обилно.
Заключен съм между четири стени. Но ключът не е на вратата, а в ума ми. Приличам на заложник. Отшелник съм. Каторгата ми е доброволна.
Понякога се измъквам от убежището си. Само през нощта. Когато съм сигурен, че останалите в къщата спят. За малко. После бързо се прибирам обратно. Почти не спя.
Около мен има всичко. Грамофон с много плочи и голяма библиотека с книги. През повечето време чета. Или слушам музика. Тихо. В останалата част от денонощието пиша в дневника си. Страниците са обвити с кожена подвързия. На предната му корица релефно е изобразено как две ръце се докосват.
Записвам дните си на лист от дете. Рядко пропускам. Житейската ми хронология прилича на кардиограма от проза. Прозаична телеграма, адресирана към мен самия. Мисловен тремор. Емоционален тик. Мигване на мозъка, при което съзнанието потрепва с фрази. Описвам всяка история и ...