Не се случваше често нощта да падне над Селото на прокажените, без от там да се надигне отчаяният им вопъл към небесата. Техните проклятия към Създателя и стоновете на умиращите, смесени с вонята на разлагаща се плът, сякаш изпълваха въздуха с ужаса на Апокалипсиса… Но в онази нощ, когато доведоха Принцесата, бе тихо.
Всички знаеха за тях, за Принцесата и Разбойника… А ето, сега и Тя бе станала една от тях. На гърдите ѝ висеше окачено звънчето на прокажените, за да прогонва денем и нощем останалите… Здравите... И онази ужасна гънка на челото ѝ, първият признак на болестта, която Тя сама бе избрала. Заради него, разбойника. Щом не можеше да бъде с него по друг начин, бе избрала неговата болка, неговата участ, неговата смърт…, Защото бе избрала и неговата любов.
... Бе го обикнала още по времето, когато бе здрав и силен и като красиво и жестоко горско божество нападаше и обираше васалите на брат ѝ, а след това раздаваше заграбеното на вдовиците и сираците по селата… Но онова бе една друг ...