Принцесата

   Не се случваше често нощта да падне над Селото на прокажените, без от там да се надигне отчаяният им вопъл към небесата. Техните проклятия към Създателя и стоновете на умиращите, смесени с вонята на разлагаща се плът, сякаш изпълваха въздуха с ужаса на Апокалипсиса… Но в онази нощ, когато доведоха Принцесата, бе тихо.

   Всички знаеха за тях, за Принцесата и Разбойника… А ето, сега и Тя бе станала една от тях. На гърдите ѝ висеше окачено звънчето на прокажените, за да прогонва денем и нощем останалите… Здравите... И онази ужасна гънка на челото ѝ, първият признак на болестта, която Тя сама бе избрала. Заради него, разбойника. Щом не можеше да бъде с него по друг начин, бе избрала неговата болка, неговата участ, неговата смърт…, Защото бе избрала и неговата любов.

   ... Бе го обикнала още по времето, когато бе здрав и силен и като красиво и жестоко горско божество нападаше и обираше васалите на брат ѝ, а след това раздаваше заграбеното на вдовиците и сираците по селата… Но онова бе една друга любов - възхищението на дете към героя, появил се от приказките на дойката ѝ …  

   Едва когато в онази нощ, начело на главорезите си, нахлу в стаята ѝ, а окървавената му сабя висна в безсилната пред красотата ѝ ръка… Когато като смъртно ранено животно изрева на хората си да се махат… Едва тогава наистина осъзна, че е Различният и го пожела като мъж…

   Любовта им бе лудост - дива, страшна и изпепеляваща… лудост. Бе щастлива. Като никога преди и както никога нямаше да бъде по-късно... И не произходът ѝ, а точно той я превърна в принцеса. В своята малка, прекрасна… и по-късно… тъжна принцеса, когато разбра, че е прокажен.

* * *

   Когато, все още, красива и усмихната тръгна към него, без да поглежда в страни, стражите, които я бяха довели, заплакаха. Прокажени падаха и влачейки се в нозете ѝ, я молеха да ги благослови. Майки протягаха към нея невръстни, осакатени дечица и ридаейки, я умоляваха да спре и ги докосне… Тя беше тяхната принцеса!

   ...А той я гледаше с празни очи… и не вярваше… и не плачеше… не се усмихваше...

   За другите... и вече в себе си, той вече не бе Разбойникът, или Мъжът, или Различният... Нещо в сърцето му се разкъса, и падна мъртъв... Никой не му обърна внимание, той бе един от тях... Просто поредният мъртъв.

   …И тя разбра, че не я е обичал. Че е страхливец, че бе обичал в нея само жената и бе избягал в смъртта... от Принцесата…

   Погледна разлагащото се, смълчало се множество. В очите ѝ нямаше сълзи… В очите ѝ вече нямаше нищо, нито в гласа ѝ... нито сред нея... когато тихо изрече:

   - Хора, Бог е любов… - Но никой не ѝ повярва. Без своята, и тя бе една от тях...