Да си призная, май не съм си в ред. Направо от дежурство, уморен и мръсен, както съм с униформата и тежкия сак, стиснал букетчето с есенни цветя в ръце, се влача по разбитото шосе към едно страшно за мнозина място. Още помня как в моето детство гробищата бяха откъснати от квартала, самотни в безбрежното поле като място на болезнените спомени и изоставените души. Сетне комплексът се разшири с новопостроените блокове, пък и алеите с кръстове „запълзяха” към него. И днес почти под прозорците на живите предупреждават за преходността на земното битие.

На десетина метра от мен, на входа към храма на тихата гостенка, рошав циганин многословно муфти милостиня от шофьора на влизаща кола. Колегата-охранител излиза от кабинката си и опитва да се пошегува (сигурно му е писнало от нестихващата скръб наоколо):

- Мъжки, Задушница беше вчера! Да не си джапнал повечко на поста и да си объркал дните?

- Що, колко скелета изпусна да избягат тая нощ след Задушница? – респектирам го с гробищен хумор.

Той се обърква и почти запелтечва:

- Ами... защо-о да бягат?

- От лудницата вчера и мъртвец щеше да избяга – пояснявам кратко и хлътвам през вратичката.

То си е вярно, не мога да ги разбера людете на Задушница. Претъпкани трамваи и рейсове. Всеки стиснал багаж, натежал от торбите с ядене и пиене. В гробищата – събор, живите са доста повече от мъртвите. И разстлани трапези, като че ли са се събрали на банкет, не на помен. Не знам хората обичай ли изпълняват, грехове към мъртвите ли изкупват, или просто уверяват себе си, че още живуркат и могат да си натъпчат стомасите.

А днес е тихо и мрачно от надвисналите облаци. Пълна пустота. Запалвам свещички пред паметните плочи на баби и дядовци и тръгвам към гроба на вуйчо. Вървя по траурните алеи, а пред очите ми се мяркат постаментите с позабравените образи на роднини, комшии, познати от старата махала и моето минало. Прощавайте, не мога да почета всички ви!

Сядам на пейката пред гроба. Внимателно намествам останалите ми цветя в пластмасовата вазичка, доизпразвам в нея шишето с вода. Преборвам се с кибрита и пламъчето на свещта започва плахо да трепти под студения вятър. Затварям очи, съзнанието ми започва да пътешества във времето. Връщам се към позабравените усмивки, думи, жестове на хората, които ги няма. На тези, които ми дадоха толкова много. На любимите образи, с които отлетяха дните на детството. Нали източната поговорка казва, че никой не е завинаги мъртъв, щом поне един жив си спомня за него.

Представям си как моите спомени са кинолента, а големите каменни кръстове - предаватели, които отнасят образите към небето. И оттам, от света на висините те, моите загубени близки, ме виждат, усмихват ми се и безкрайно се радват, че не съм ги забравил.

- Бате, дай някой лев за бог да прости бе, бате! – стресва ме мазен гласец.

Разчорленият, мръсен, както установява носа ми, и вонящ циганин е сменил обекта и се присламчва към следващата наивна, разчувствана жертва.

- Що са ти пари? – стрелкам го изпитателно със строг поглед.

- За хлеб бе, бате!

- Ако е за хляб, оня с колата ти даде десетарка.

- Ма кво са двайсе-трийсе лева и за хлеб и млеко не стигат бе, бате.

- Трийсет лева на ден! Че мене заплатата ми е два пъти по-малка! – ядосвам се искрено. - Я да се махаш, че като извадя пищова, и едно левче повече нема да ти е нужно! Таман държавата да не харчи пари за превоз, а направо тука ше те закопаят.

Ръката ми почва да шари демонстративно по празния кобур. Ромът обаче не знае, че е празен и рипва светкавично. С изненадваща, стремителна, акробатична бързина започва да прескача паметници и парцели и скоро се скрива от погледа ми.

За повторно пътуване в света на спомените вече е късно. Свещта е угаснала. Приготвям се да си тръгвам, когато една дребничка фигура се появява до мен.

-Хапни, чедо! За бог да прости Петра.

Нисичката невзрачна женица, почерняла като врана с траурните обувки, рокля и забрадка, не крие сълзите си.

- Съпруг ли сте загубили... – налучквам състрадателно.

- То съпруга си отиде преди шест години. Не че го не жаля, ама сега за Петър ми е по-жално, за детето ми. Сърдечен удар, на 43 беше, преди месец... – и жената отново захлипва.

- На 43? Че той ми е бил на годините! – артикулира непослушната ми уста, без да се сетя веднага, че това още ще я натъжи.

Но тя изненадващо ми пъха в ръцете целия плик със сладките:

- Вземи, чедо! Сигурно дечица имаш, а моят Петър и внуци не ми остави.

И си тръгва бързешката – малка, ридаеща, съсипана от нестихващата болка.

Аз пък, след споменатата възраст, се замислям за собствената си смърт. И установявам с учудване как все по-малко ме е страх от нея. Нали „оттатък” няма да съм самичък, там ще са толкова близки и обичани души. Вдигам глава към небето:

- Да ме чакате, ей! Да ми пазите моите два квадрата тишина! И вие да не ме забравяте, докато още пълзя върху пръстта! – Закопчавам сака и поемам по алеята.

Край чешмата на изхода прогоненият прошляк се е сдушил със също толкова раздърпан и мургав клошар. Двамата надигат насъщната бутилка „млеко”, тоест водка, и очевидно са напреднали с „мероприятието”.

- Ти не даде левче, старши, ама добри хора дадоха – назидателно ме осведомява моят познат.

Отминавам с мрачно презрение. Пазачът изглежда не е засегнат от по-раншния ми майтап. Пита загрижено:

- Ония двамата мангали пак ли се запиват?

- Напоително! – потвърждавам мимоходом.

- Вчера се натряскаха бетер мотики, сбиха се и „Бърза помощ” се наложи да викам. А днеска - все едно нищо не е било, пак просят и локат.

- Защо викаш медицината? Поръчай им направо катафалка и проблема е решен.

- Ами... не е лоша идеята – хили се колегата, явно приел черния ми смях.

В прииждащия мрак прекрачвам царството на смъртта и потеглям към света на все още живите. Нищо че границата между двата свята става все по-тясна и трудно осезаема. „Животът е сън” – беше казал един велик драматург. Пъхам зиморничаво ръце в джобовете и се забързвам да си досънувам, както мога.