Apr 5, 2013, 3:55 PM

Приятно пътуване 

  Prose
944 0 6
5 мин reading

 

 ПРИЯТНО ПЪТУВАНЕ

(Един страшно криминален разказ)

 

 

 

 

                        Отворих вратата на купето. Вътре се гушеше един-единствен пътник. Поздравих небрежно, като му хвърлих бегъл поглед и седнах срещу него. Пътуването се очертаваше приятно. Красиви гледки на планини и поля, които се нижеха през прозореца и един културен господин за компания. В началото той изобщо не ме интересуваше. Надявах се да не ме заговаря и затова не го поглеждах. Но в един момент мълчанието стана тягостно. Откъснах очи от прозореца и се огледах с любопитство.

            Господинът  ме наблюдаваше мрачно, смръщил чело. Гледаше право в мен, без да се притеснява. Това ме смути. Освен това не обелваше нито дума. Прокашлях се и се размърдах неловко на седалката, но той продължи да ме гледа. Започнах да се опасявам, че в мен има нещо, което не е наред и че изглеждам глупаво по някаква причина.

            Стреснато, отново се загледах през прозореца. Не ми харесваше, че ме гледат толкова настойчиво, но скоро съвсем загубих спокойствието си. Струваше ми се, че ме проучват подробно. Във въздуха просто витаеше нещо натрапчиво. Внимателно погледнах към господина и веднага попаднах на недружелюбния му втренчен взор.

            Спътникът ми изобщо не мигаше. Какво беше това, някаква провокация?

            Предположих, че някакъв косъм се е закачил на носа ми и така е събудил интереса му. Започнах да размахвам ръка и да се опитвам да отстраня предполагаемия косъм, но това не помогна. Той ме гледаше. Може би беше нещо по-сериозно - например петно. Човек пътува в толкова мръсни влакове, нищо чудно да съм се изцапала. Разтърках носа си енергично. Наплюнчих пръст и отново разтърках. Извадих кърпичка от джоба си и избърсах цялото си лице, но нито едно от моите действия нямаше резултат. Той ме гледаше все по-неодобрително и сякаш поклащаше глава, за да ме порицае. Нито следа от някаква окуражителна усмивка, от която така се нуждаех.

            Много ми се искаше направо да го попитам, но ми се струваше, че той точно това цели. Не можех просто да попитам и да падна в капана му. Затова продължих с догадките.

            Може би си мислеше, че пътувам без билет и искаше да ме притесни? Може би му приличах на някое закъсало хипи без билет. Веднага се заех да докажа, че греши. Нехайно бръкнах в раницата си и... не можах да си открия билета. Със сигурност имах билет, но къде беше той? Цялата се изчервих. Започнах да вадя разни неща. Извадих всичко. Гащи, сапуни, паста за зъби, бански, кърпа, а билета го нямаше никъде. Къде се беше дянал?

            Но нали този все пак не беше кондуктор. За какво ми трябваше да се излагам и да му показвам, че имам билет? Бързо започнах да прибирам нещата си обратно. Очаквах някаква саркастична забележка от страна на господина, но когато отново го погледнах, той ме зяпаше все така невъзмутимо. Само ми се стори, че забелязах лека следа от подигравателна усмивка в едното ъгълче на устните му. Едва забележима.

            Последното, което изпадна от чантата ми, бяха цигарите. Осени ме идея. Той се мъчеше да ме изкара от равновесие, защо да не опитам и аз? Демонстративно извадих цигара и запалих. Духнах право в лицето му, като го гледах самодоволно и нагло. Нямах билет, а на всичкото отгоре пушех в купето. Направо не ми пукаше. Очаквах оня да се развика и да повика всички служебни лица във влака.

            Когато това не се случи, буквално се задавих с дима от цигарата си от изненада. Що за човек беше този? Сигурно пътуваше така от гара до гара и правеше този номер на всеки, който се е подлъгал да му влезе в купето.

            Но аз вече бях приела играта и нямаше да се дам без бой.

            Забелязах един забравен вестник на седалката до мен. Разтворих го и се скрих зад него. Но не за дълго. Във вестника имаше дупка и против волята си потърсих през нея нахалния господин. Черното му око блесна право срещу мен. Настойчиво и остро като кинжал. Пронизваше ме насмешливо без капка свян. Той несъмнено отлично знаеше, че го наблюдавам.

            Аз  бях събудила интереса му. Държах се като човек, на чийто нос виси косъм, има размазано петно по физиономията, липса на възпитание и зачитане на правилата, защото пушех на обществено място, нямах билет, шпионирах хората през вестник и кой знае какво още можеше да се очаква от мен.

            Например, да му отвърна със същото. Как не се бях сетила досега? Оставих вестника на седалката, скръстих ръце и вперих очи в неговите. Гледах го опулено и колкото е възможно по-надменно. Междувременно се възползвах да го разгледам. Той изглеждаше като банкер, висш държавен чиновник или гангстер. Облечен в безупречен черен костюм на Армани, с вратовръзка. Около 30 годишен. Слабо, бледо лице и... едни много тъжни очи с леко изненадан израз. Тъмните му големи очи изобщо не мигаха. Широко отворени и съсредоточени в моята особа. Косата му беше лъскава, черна и зализана. Изобщо в него намерих нещо противооестествено, но ми беше трудно да определя какво точно.

            След като 5 минути не откъснах немигащ поглед от него, повече не издържах. Очите ми се просълзиха, главата ме заболя. Почувствах се страшно кофти. Започнах да мигам начесто и да трия очите си с длан.

            Край! До тук бях. Станах решително, за да изляза от купето, но се спънах в протегнатите му напряко лъснати до блясък чепици.

            Не се извиних? Какво да му се извинявам на този ненормалник? Даже му се оплезих за сбогом.

            Тогава господинът неочаквано ми се поклони, което ме стъписа. Такъв жест! Не очаквах, затова също му се поклоних. Но той продължи да се покланя, докато челото му не опря седалката, на която до преди секунда бях седнала аз.

            От гърба му стърчеше джобно ножче, забито чак до дръжката.

            Онемях. Само това не очаквах. Откъртих дълбока въздишка на облекчение, защото през последните минути ми се бе мярнала идеята да го убия, но ето че някой друг  вече бе свършил тази работа.

            Моят човек се оказа мъртъв, напълно мъртъв. Което обаче по никакъв начин не го извиняваше. За миг си помислих да си взема ножа от гърба му. Беше скъп, швейцарски и много хубав. Но в последния момент се оказах, защото това щеше да е кражба.

© Ммарина Пенчева All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Galer, голям комплимент ми направи. Твоето мнение е много ласкателно, всъщност. Разказчето си е съвсем мое. В това съм абсолютно сигурна.
  • Аплодисменти!!!
  •           &nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;<font color="navy"><b>Невероятно добре пресъздадено, написано!!!
    Все си мисля, че е копирано.Както и да е, важното е че ми хареса максимално.Чудесно!Браво!Искрени поздравления за написаното!!!</b></font>
  • Много се смях!
  • Отличен разказвач си! Харесах!
  • Смях се от сърце! Страхотен разказ, много изпипан!
Random works
: ??:??