Казвам се Дионисий (Διονύσιος). Аз съм ромей от благороден род. Чрез своята удивителна досетливост, родителите ми успяха да ми осигурят едно изключително приятно детство. От ранни зори ме принуждаваха да чета светото писание и да отправям молитви към Бога. След сутрешната молитва, учителите, които бяха наели, започваха да ме обучават до късни нощи в различни науки. Учих астрология, география, история, право, риторика, математика, философия и безброй други науки. Всяка нощ, скършен от безбройните уроци, аз заставах над своята мастилница и започвах да пиша свои съчинения. След като музата ме напускаше, аз се предавах в прегръдките на съня. Така години наред, живях възможно най-приятното детство, което можеше да има един мислещ човек. Имах възможността да трупам познания, да създавам свои съчинения и да благодаря Богу, че нито за миг не изпитвах страх за финансовото си положение.

          Щом навърших 21 години и завърших своето висше образование, аз започнах да скитам из различните части на Империята. Пребродих необятните пространства на всички теми*, източно от Константинопол и през всяка една нощ описвах своите пътешествия. След като не остана нито късче ромейска земя в Азия, на която да не съм бил, аз насочих погледа си към Европа, сиреч към Тракия, Македония, Паристрион* и България. Някъде из тия теми бяха родом моите български предци, които сливайки се с ромейския знатен род, от който произлизам, унищожиха пословичната му грозотия, и го превърнаха в род от красавци, на които би завидил абсолютно всеки. Така, воден от смесени чувства, от една страна да срещна българския народ, от друга да натрупам знания, моето пътешествие започна.

          Пребродих десетки ромейски градове, срещнах извънредно множествено от рабове божи, но мъчно успявах да схвана начина им на живот. Множеството от хора, които срещнах, или бяха мачкани от своето нещастно, неприсъщо на човек съществуване, или бяха невежи. Мъчно можех да започна беседа на вселенска тема с тях. Те всички имаха твърде ограничен речник, а някои от тях говориха гръцки по-зле от варварите. В тия мигове, в които общуването пропадаше така както пропада мост под ботуша на маршируващата, непобедима ромейска войска, аз копнеех да говоря български, така щото простолюдието, което срещах, да може да ми разкаже повече за себе си. Нищо не би в състояние да спре моя пословичен ромейски глад към знания. Побързах да се настаня в непосредствена близост до Понта*, намерих място, подобаващо на моя статут и учител, който да ме научи на български език. За едно кратко божи лято, аз успях да овладея тоя език до пълно съвършенство, досущ като майчин. Напълно убеден съм, че ако тия мои български предци, влели се в благородния римски род, от който произлизам, биха били горди с моя езиков гений. Започнах свободно да общувам с простолюдието и да записвам всичко, което ме вълнуваше. Събрах неизмеримо количество от песни, приказки и предания, плод на езическата мъдрост, която нявга господствала по тия земи преди светлината на единствения Бог да озари сърцата на хората и да ги поведе към единствено правилния път на нашата вяра. Всички тия народни поверия аз записвах на български език. Този език звучеше толкова възвишено, колкото дори Демостеновите Филипики не звучаха. Той беше наситен с толкова много абстрактни понятия за красотата, каквито в гръцкия трудно могат да бъдат намерени. Започвах да изпитвам още по-голямо любопитство към тия земи. Доколкото знаех от всички уроци, получени в бащината къща, по тая земя, която се намираше под моите нозе, са крачили истински просветители като Орфей, Лин, Мусей, Евмолп, Залмоксис, готския Моисей (Урфила) и навярно още много други, чиито имена или са забравени, или по неведомите пътища божи, отсъстват от историята.

          Воден от небивало любопитство, аз започнах да върша дела, непристойни за един ромей от моето социално положение, т.е. започнах да скитам по селата. Виждах нещастия живот на тия наказани от Бога раби, които умираха неуки. Беше под достойнството ми да беседвам с повечето от тях и именно поради тая причина потърсих някои, които имат по-благороден вид, за да завържа разговор с тях. Така, по благоволението на единствения наш Правдотворен, Слънцедаващ, Всемогъщ Бог, аз успях да намеря един такъв българин, който изглеждаше заможен. Попита ме дали иска да беседваме на гръцки, но аз категорично отказах, предпочитайки да използвам българския език с цялото негово благолепие, което усвоих за своите четири месеца престой в тоя край на Империята. Той (българинът) бе учуден на решението ми, но въпреки всичко започнахме разговора. Времето минаваше необяснимо бързо. Нощта се спусна и аз исках да си ходя, но българският селянин категорично отказа да ме пусне:

          - Луд ли сте, Дионисий? Навън дебнат зли създания.

          Аз се изсмях в лицето му:

          - Зли създания? Но какви са тия езически заблуди, в които си изпаднал, селянино?

          - Смейте се щом не разбирате!

         - Да разбирам какво? - провикнах се аз – Какво има да разбирам? Да разбирам, че всички наоколо са диваци? Може би това ще обясни факта, защо тук, в това селце, хората се броят на пръстите на ръката ми и защо всички в него видимо умират неуки и бедни!

          - Защо мислите че е така? Защо мислите, че сме малко? Поради какви причини?

          - Не зная, навярно сте луди. Може би нашия Бог Ви наказва за греховете Ви!

         - Какво грехове, ромеино? - прекъсна ме той, крещейки – Ние нямаме нищо. Какво грехове можем да извършим? Гората е обладана от странни същества. Мнозина отиваха в нея от любопитство, но никой не се е връщал! Всяка нощ се чуват писъци и шепоти от там. Послушай ме, ромеино, не излизай от дома ми. Стой тук!

          Думите на селянина ме караха да изпитвам още по-задълбочено любопитство към тая гора, която е в непосредствена близост до селото и през която преминаваше пътя, по който минах.

           - Добре! – продумах аз – да бъде волята ти, селянино. Ще стоя в дома ти тая нощ.

          - Радвам се! Аз ще си лягам. Няма да е лошо да последвате примера ми! - отвърна ми той, след което се оттегли в спалнята си.

          Аз останах неспокоен в стаята и не посмях да изгася светилника. Бях решен на всичко да отида в тая гора и да разбера какво има в нея. Изчаках стопанинът на къщата да заспи, след което грабнах светилника със себе си и излязох навън. Улиците на селото бяха пусти. Малкото кучета се бяха свили на топки и не смееха да мръднат от страх. Вееше страховит вятър, който свиреше необяснимо грозно. Никога до сега не се бях сблъсквал с подобни ветрове през месец септември. Сякаш Бог искаше да ми втълпи нещо. Надали небето случайно беше тъй мрачно. Светилникът осветяваше пътя пред мен на по-малко от лакът, но любопитството, което ме караше да крача напред беше по-силно от всичко. Нищо не бе в състояние да спре желанието ми да достигна до тая гора. Безсилни бяха както суеверията на селянина, така и неблагоприятно метеорологически условия.

              Отне ми известно време, за да стигна до това "проклето място". Спрях се пред дърветата и застанах спокоен.

               - Сега да видим какво се крие тук! - казах си аз.

          Направих крачка напред и усетих странен шепот на непознат език. Стъписах се, но продължих напред. Щом се приближих още малко забелязах тъмни силуети, бягащи със скорост от няколко крачки в секунда. Те бяха по-бързи дори от ромейската конна войска, която няма равна на себе си.

              - Какво за Бога се случва пред мен? – продумах и продължи напред.

            След още няколко крачки аз влязох в гората. Едва тогава съмненията, които изпитвах се превърнаха в прах. Не повярвах на очите си! Със своя сравнително беден речник, лишен от красотата на думите, с които си служат нашите светци, аз мъчно бих могъл да опиша видяното. Със собствените си очи виждах безлики девойки, които ме примамваха със странни жестове. Дочувах два коренно различни призива, които се носиха, заедно с вятъра. От една страна чувах как няколко отчаяни гласа, които окаяно казваха:

             - Спаси ни, човече, спаси ни!

             От друга страна чувах смях, който трудно би могъл да бъде определен като човешки.

          Храстите наоколо мърдаха. Безликите девойки се приближаваха към мен левитирайки. Оказах се в капан, защото аз видимо бях обграден от всички страни. Захвърлих светилника и изгубил инстинкта си за самосъхранение, побегнах напред. Като по чудо, успях да избягам от тия дяволски създания, които ме следваха. За жалост обаче, не знаех къде се намирам. Не бях сигурен дали бях спасен. Забелязах, че дърветата бяха от тоя вид, който създава изкуствена светлина по време на мрака. Това ме успокояваше до известна степен, понеже имах възможността да виждам наоколо. Така, останал единствено с надеждата, че ще намеря другия край на гората, аз започнах да вървя напред. Все още чувах шепоти, но за щастие не виждах никого... и нищо...

            След известно време, стигнах до място, където половината дървета бяха видимо отсечени от човешка ръка. Помислих си, че съм спасен и се затичах, но за зла участ, щом преминах 12 крачки, пред мен се разкри покъртителна картина. Картина, която не може да бъде описана с думи, а този, който има нещастието да я зърне със собствените си очи, или ще предаде Богу дух на място, или ще бъде удостоен с покъртителната участ да се побърка и да прекара остатъка от живота си лишен от възможността да разсъждава. Пред очите си виждах странни създания със синкаво-зелен цвят на кожата, които глозгаха човешки крайници. Някои от тях пиха от локвите кръв, върху които имаше купчина кости. По клоните на дърветата над тях, стърчеше бодлива тел, по която бяха прикрепени разлагащи се тела с разпорени търбуси. Отвратен от гледката и от ужасния мирис на мърша, издадох звук в уплаха. Дяволските твари ме чуха. Неколцина от тях ме погледнаха с очи и тичешком се запътиха към мене. Опитах се да избягам назад, но се спънах и паднах на земята. Тия човекоядци бяха по-бързи от светкавица и ме обградиха. Изправих се, и изпаднал в ледената прегръдка на страха, аз се впуснах в отчаяна съпротива. Успях да съборя едната твар и мигом побегнах в страни. За зла чест обаче, попаднах в капан. Усетих как от клоните на дърветата се спуска бодлива тел, която улови ръцете ми. В същия миг усетих как букаи, спъват нозете ми. Всичко приключваше. Адските твари се приближаваха към мен. Аз бях окован и невъоръжен. Нямаше как да укажа каквато и да било съпротива.

            - Всичко ми е ясно, Господарю. – промълвих аз на български – Явно твоята воля е да ме накажеш за греховете ми. Нека се свети името ти и да пребъде царството ти. Както небу, тъй и наземи... Прости ми, Боже...

            Паднах на колене и затворих очи в очакване на небивалата болка. След броени мигове тия човекоядци щяха да разкъсат плътта ми и да глозгат моите кости. Щяха да лочат моята кръв от земята, подобно на дивите зверове. Нима имаше по-глупава смърт от тая смърт, породена от глупостта на човек? Може бе трябваше да послушам селянина и да остана в дома му. Но може би именно чрез тоя мой пословичен стремеж към знания и моя скепсис, аз нараних чувствата на нашия Бог, който реши да ме накаже. Изглежда познанието може да убива. Щастлив е тоя, който не го притежава.

           Усещах, че тия твари са на по-малко то лакът разстояние. Нямах съмнения, че ще умра, докато не усетих как бризът, който духаше, изведнъж се затопли. Мракът, който ме обвиваше се превърна в приказна светлина, а тварите, които издаваха неясен звук, наподобяващ някаква възбуда, започнаха да се гърчат. Уплашен, аз не смеех да отворя очи. Усетих как някакви силни ръце ме обвиха. Не знаех къде се намирам. Не знаех какво се случва. Усещах, че летя, сякаш намиращ се в прегръдките на съня. Усещах как вятърът вееше моите коси. Чувствах топлина, каквото не бях чувствал нито в бащината къща, нито в школата, нито където и да било другаде. След броени мигове вятърът утихна. Изгубил представа за всичко, аз отворих очи. Видях как Божи вестител* ме гледа с тъмните си очи. Той ми промълви на своя език, който макар и непознат за мене, беше напълно разбираем. Очевидно е, че това бе езика, на който говореше Бог. Слушах неясни слова, а умът ми подсказваше техния смисъл. Гледах с недоумение небесното създания, а то се усмихна и ме пусна от ръцете си. Аз паднах на земята и мигом сънят ме обзе.

             На сутринта един овчар ме намери и ме свести. След кратка беседа с него, той ме нахока, че животът ми е бил в опасност, защото съм спал под открито небе в близост до гората. Знаех, че ще бъде по-добре ако замълча и не спомена за чудото, което ми се случи в предходната нощ. Благодарих на овчаря, помолих го да ме упъти и му оставих няколко златни монети, след което той помисли, че съм лишен от разум. Така или иначе това не бе важно сега. Тръгнах пеш към своят временен дом на Понта, и щом го достигнах съзрях. Съзрях всичко, което нашия Отец искаше да ми каже. В същия ден дочух мълвата, че българите ще се бунтуват срещу Империята. Тогава реших да застана на тяхна страна. Захвърлих своите ромейски пурпурни одежди и облякох български такива. От този ден насетне, България се превърна в моята нова Родина, за която се борих до сетний си дъх.

Андрей Андреев
18.06.2017г.