В двора беше цялата райска градина. Храсти рози - алени, бели, розови, жълти, цели букети. И гергини, много гергини. Те бяха слабостта на търговеца. А димитровчетата весело се усмихваха. Колчо се загледа към красивата женска статуя, която беше разперила жадни ръце към небето. В каменната й коса играеше снопче светлина. Същите статуи той видя в градината, където цветя и треви бяха изплели пъстър килим, по  който босите ноги на Ема леко стъпваха. Момчето я гледаша право в очите и не снемаше погледа си от нея. Ема примигна няколко пъти и сведе глава. Извади от джоба на карираната си рокля с буфан ръкави бонбон, увит в златно книжле и му го подаде. Той прихвана нежната ръка на Ема и я приближи до устните си. Тя я дръпна и направи лек реверанс.

- С'иль ву пле. Отворете  моля!- изрече тихо.

    Колчо отвори златната книжка. Пъхна в устата си шоколадовия бонбон и в ъгъла на устните му се стече кафеникава кашица. Образува улейче и пролази по брадичката му. Той я обърса с опакото на ръката си няколко пъти. Кашицата полепна по пръстите му и остави диря. Момчето я облиза, сведе глава, изфъфли нещо като "довиждане, госпожице" и излезе.

   Ема беше се сляла с красивата статуя от градината и гледаше след него. Очите на Колчо блестяха, огряни от първите лъчи на слънцето, което току-що се показваше на хоризонта. Наближаваше градската градина. Ето я и къщата на дядо Груева. На двора нямаше никой. Откакто старецът ослепя, той се затвори в себе си. А какъв беше на младини! Написа "Нашири нур" - благодарствена песен, издадена във фермана на султана. Тогава  черковата "Света Богородица" стана българска. Всичко беше  минало. Не се събираше с никого. Сега в стаите и тремовете  в къщата беше тихо. Колчо спря. Поослуша се. Направи лек реверанс в знак на признателност към стария възрожденец и продължи към хотела. Наближаваше входната врата. Изведнъж се затича. Демирът, както винаги, стоеше върху възглавничката на дървения стол, която старата Стоеница беше му подарила. Думаха, че на времето била му дала китка, която той още  пазел в скрина си.

   Сърцето на Колчо подрипна в пазвите на новия му елек. Брадатият, който се мяркаше в кръчмата на Моралията, стоеше с цял ръст пред него. В ръцете си държеше книга и четеше нещо на Демира.

- Я, кого вижам? Туй бил Колчо! Ний отдавна са познаваме с него. - издума той.

   Очите на Благоев излъчваха блясък и упорство и караха погледа да се сведе.

Бузите на момчето поруменяха. Сведе глава.

- Постой, сине! Чуй що ше ти рече Дядото! Учен челяк е той. Людете го почитат, щото умни думи хортува. Но навъдили са са тъдява някои.

   Колчо си спомни думите на бая си  Гено от полицейството "Ако видиш брадатия, обади са, момче!" А сега брадатият стоеше пред него и думаше таквиз неща, щото, ако го чуеше бая му Гено, веднага ше го отведе в полицейството.

- Има ли слобода сине, има и равенство. Помни от мен туй! - продъли Дядото.

- Върви занеси чаршафите, Колчо!- прекъсна разговора Демирът. - Госпожица Елена да оправи леглата, щото иде оня- софиянецът!