Днес авджиите бяха решили да отидат за птички с плимати в Заграденото. Там имаше всякакъв вид пернати - скатни, авлиги, щиглеци, мунти, фьораре, женели и кардерини. Най-опитните в групата бяха Христо Ешека и Цъмбъра.
   В града имаше много гълъбари. Някои от тях отглеждаха по 300-400 гълъба. И тази сутрин белите пернати бяха накацали по площада. Още от утрото, слънцето беше надвесило златния си диск над къщите. Един лъч премрежи очите на Павлето и той бавно ги притвори. За малко да изпусне плимата от ръцете си. Беше решил и той ще се включи в ловенето на пойни птички. Към площада  се приближи Шаро, кметският пес. Бедното животно направи няколко прескока  и леко накланяйки се, легна пред краката на момчето. Павлето плъзна ръце по рунтавата му козина, наведе глава и понечи да го притисне. Животното не оказа съпротива. И то, като хората, имаше нужда от нежност. Момчето бръкна ръката си в торбата, която носеше на рамото си и извади от нея комат хляб. Разчупи го и подаде към устата на животното. То пое залъка хляб, лакомо го сдъвка между яките си зъби и насочи очи към Павлето. След това пъхна главата си между ръцете му. Какво нещо, животните познават добрите хора, било то дете или възрастен!
   Дружината тръгна. Чуваха се весели закачки.
- Ей, зевзек - чу се гласа на Цъмбъра. Чуеш ли бре, Ешек?
- Как да не чуем - отговори Христо Ешека. - Кво пак? Зная ги аз твойте шегички. Се едни киселички. Ял съм ти  попарата. Ти си по-голям зевзек от мен. Виж, виж, оная! Бива си я, а? Уф, че як задник!
- Не я ли знаеш бре, Ешек? Милкана, вдовицата. Че е якичко, якичка е, ам друг я оре.

-Ам не  мож да заплоди почвата. Нужен и е някой якичък кът мен - прекъсна го 

Цимбъла.

 - Бре, мръсна уста имаш бре, Цимбале! Ако та чуе нейничкия, да ти е здрав гръбнака! Сто тояги ше са ти малко. Тоз език дет го имаш!
- По-тихо бре, Ешек! Та виж чула та яловичката, че къвто език има!
- Къв бре! Да не е по-голям от моя?
- Виж, мой челяк! Стига толкоз приказки! Остави ги на пазара! А ний да си гледаме работата!
   Милкана се обърна и погледна Цимбара. Той махна с ръце и подкани групата:
- Айде бре, че скоро ше стане обед! Ам  кво сме я подкарали!
   Павлето се приближи до бай Чеко и го заговори.
- Знайш ли, байо? Вчера, кат минавах край парка на свободата, видях Васко Пангуловия. Беше седнал върху трикракото си столче, а до него онуй, нъл го знаеш? - кантарчето. И кво мислиш? До него една ей такава, сичко ù са тресе.
- Тегли ма, Пангуле! - вика тя.  - Хлеб не съм яла ного време. Слушай, слушай, бая килограми смъкнах. А сега да видим!
   Дебеланката се качи върху кантарчето ù за малко, а да политне на земята. Пангула я сграбчи за тлъстата ръка, а тя като я дръпна, па закрещя:
- Пу... засрами са бре, старо магаре! Единият ти крак в гроба, а на теб ти са  ù приискало чуждо.
- Не сакам нищо да ти сторя бре, булка. Ако не бях аз, щеше да станеш за резил. Виж,  паднала на земята, дигна  ногите, а сетне?
   Жената го погледна с примрежени очи и рече:
- Извини ма, Пангуле! Знайш ни жените. Се си мислим кво ли не.
- Тъй, байо Чеко - продължи Павлето.
   Ти не си го слушал, момче, когаш свири на окарината, ехей... И малки песнички, а и цели арии. Умее завалията. Навремето детските игри не му се нравиха, учението също. Затуй не завърши френския колеж. Окарината е целата му душа.
- Чуй, чуй, бай Цеко! Виждал съм го вечер на Джанбаз тепе, там, дето е звънарницата на черковата "Света Петка." Беше са затулил зад скалата и свиреше ли, свиреше. Кой минеше от там, се слушаше. Слушаше галените звуци на окарината. Някои от тях слушаха с часове.

Следва продължение