Село Змейково

Глава 31

 Онгалград от самото си създаване бе очаквал този ден. Подготвян беше за момента, в който ще дойдат холораните за да го превземат. Кан Крум през всичките тези хиляди години беше правил множество подобрения, канил беше архитекти и инженери от много страни извън Белгар и бе взел максимума от всеки един от тях. В Белгар се обучаваха най-добрите архитекти и инженери, който също работеха по-подобряване на крепостта. Самата крепостна стена представляваше парапетна стена изградена на етажи с дебелина при основата двадесет метра. Редовете стени, които стъпаловидно се редяха по височина бяха общо пет като всяка беше по около пет метра широка и с различна височина. Най-ниската беше пет метра а най-високата двадесет и пет метра. Във всяка стена биват изградени така наречените машикули. Тези съоръжения представляват като заградени тераси плътно в самата стена с тайни отвори. Когато някой враг се качи на някоя от по-ниските стени бива замерен от там с камъни, стрели и горещ пясък. Катран в столицата не беше планувано да се използва, защото нямаха такива запаси като Петроград.

Генерал Славев вече знаеше за пристигането на холораните и стоеше на източната кула. Беше вдигнал бинокъла и наблюдаваше как се разполагаха върху поляната срещу портата на града. Тази поляна представляваше добре подготвен военен капан, измислен още от неговите предшественици. Но в годините бил забравен дори от кан Крум, защото никога до сега холораните не бяха стигали до града. Но преди няколко дни когато генерал Славев научава за нахлуването открива книга със записките на славния генерал Илиев още от преди десет века назад. Самата поляна представлява естествено блато, чийто подземен водоизточник бил едната от реките преминаващи през града. Когато поляната не е наводнена от реката, представлява обикновена поляна с трева. До сега десет века подпочвена вода не е стигала до нея. И въпреки това при големи дъждове тя пак се превръщала в блато. Но снощи хората на генерала премахнаха преградата, която 1000 години е пречила на водата на естествения и ход. Както бе планувал Славев холораните започнаха да си разполагат лагера именно там. Той в момента чакаше резултата от това действие. Зад него бе застанал кан Крум, който беше 188 см висок, за разлика от генерала, чиято височина бе едва 176 см.

- Има ли ефект от плана ви? – попита кан Крум.

- Да, в момента се разполагат, а водата още не е навлязла колкото трябва. Но колкото по-бавно се напои почвата толкова по-добре, защото ще има повече щети.

- До колко сте сигурен, че ще стане? – недоверчиво попита кана.

- Ще стане, може да не е тази вечер но до утре сутринта ще има ефект.  – каза уверено генерала подавайки бинокъла на неговия кан. Кан Крум погледна през бинокъла и видя най-големия си страх. Холоранска войска на прага на столицата му, на прага на дома му! И тя начело с неговия най-голям враг и бивш най-добър приятел Кърт Дерин. С него се познаваха отдавна. Но от 6500 години не бяха си говорили лице в лице. Но днес щеше да се случи…

***

- Земя … - провикна се Йовко от върха на мачтата.

- Това е изоставен плаж част от земите на Траксмаргите. – каза Меридияна с лека тъга. Те бяха поредния екипаж, който щеше да я изостави. Допадаха ѝ, бяха млади, нахъсани, умни и смели.

 - Защо не дойдеш с нас? – Мартоломей връзваше въжето на Янко, който бе събрал своето платно. След малко и Йовко му подаде неговото.

 - Не, имам да правя ром… - измисли набързо причина капитанката. Койчо и Митра гледаха с интерес разговора. И Митра го подбутна. Той не искаше много да я вземат, за него си оставаше проблемна, но заради Марто. Той отвори своята карта и, ѝ показа планината Америко, и попита:

- Можеш ли да ни заведеш там?

- Америко? Да мога, знам къде са но… - тя запелтечи.

 - Ще ти платим, ето това което ти обещах. – Койчо извади една кесийка със хилорански златини. Меридияна развърза кесийката и ги преброи. Погледна го с усмивка:

 - Но тук са повече?

- Малка компенсация за това, че успя да се отвържеш и се спасихме. – Койчо и се ухили на свой ред и попита:  – Е колко ще искаш за да ни придружиш?

Меридияна завърза кесийката и почна да я подхвърля в ръката си:

- 150 златини…

- Добре когато стигнем ти ги давам. – Койчо и подаде ръка.

Тя го погледна с леко опиянения си поглед, после се загледа в Марто, който с наслада слушаше разговора. Накрая Меридияна въздъхна и стисна ръката на Койчо.

- Ще трябва да скрием кораба! – каза усмихвайки се капитанката.

***

 Антига стоеше пред огледалото в каютата на холоранския кораб. Гледаше намръщеното си сбръчкано и изгоряло лице. От както познава Краз, той е единствения човек, всъщност вече същество, което е успявало да я спре. Да предвиди ходовете ѝ, въпреки всичко. Днес беше станало същото, въпреки магията за поваляне на ведмагове той излезе от водата и я смаза. Даже върху него изсипа притискаща магия, която трябваше да го е изтощила. Но защо? Как? Той нали е ведмаг, тя винаги ги е сломявала. Беше избила стотици ведмагове, но Краз защо не успяваше? На вратата се почука.

- Да! – отговори раздразнено вещицата. В каютата влезе млад моряк, който застана мирно и доложи:

- Капитана иска да попита дали да се отправим към земите на Траксмаргите, кораба е освободен от плитчината?

- Потегляйте незабавно, и не ме безпокойте повече докато не стигнем! – нареди Антига. Моряка излезе от каютата. Тя отново се загледа в огледалото. В съзнанието си виждаше образа на ведмага, този красив и мил нейн Краз. Този блян забранен, този копнеж неизпитан. Въпреки, че бяха минали толкова много години, чувствата ѝ не бяха угаснали, болката от загубата ѝ не беше преминала. Загуба предизвикана от нея самата. От тогава до днес не бе изпитвала такива чувства! Дали въобще бе изпитвала чувства? Всички тези години, векове и хилядолетия на лутане. Кораба се раздруса. Мислите и за миг изчезнаха, огледа се в празната каюта и погледна пак в огледалото, в което беше нейното грубо и изгоряло лица. За тези всички години бе открила безсмъртието, бе открила вечната младост, даже бе открила как братовчедка ѝ да зачене въпреки, че генната ѝ мутация за безсмъртие не позволяваше това. Но не можа да махне тези белези от изгоряло, този белег който винаги и напомняше за Краз. Любимия който тя уби, чийто живот с това промени. С това убийство тя взе страна, страната на досадната си братовчедка и нейния възлюбен Кърт Дерин, днес император на измислената от него държава и по-късно реализирана като империя на холораните. От един отворен люк я гледаха огромните жълти очи на голяма сова, тази специална сова виждаше много повече…

***

 Каретата на император Кърт Дерин спря пред портите на укрепената столица. Портата на Онгалград се отвори, кан Крум излезе пред крепостта. Кочияша слезе от каретата и отвори врата на Кърт Дерин. Императора излезе с лека усмивка, златистата му риза блесна на слънчевата светлина, след което той приглади черния си панталон с ръка, обувките му бяха също като от злато, а червеното му наметало се развя от есенния вятър.

За разлика от него кан Крум бе облечен с обикновена бяла памучна риза със златиста ивица на десния и сребриста ивица на левия ръкав, синьо наметало и тъмно син панталон. Кана бе обул военни обувки. Той стоеше сериозен, а на стената над него стояха наредени стрелци готови във всеки момент при сигнал да стрелят. Но това нямаше да се случи, тази среща беше желана и от двамата. Стари врагове, бивши добри приятели пролели много чужда кръв заради своята вражда по-стара от всички останали. Крум тръгна към него. Но Дерек му даде знак да се отдалечат от каретата. И правилно, техния разговор не беше за ушите на простосмъртните. Когато прецениха, че няма да се чуват и двамата застанаха един срещу друг. Високия 188 см Крум поде:

- Честито, разбрах, че имаш син.- Крум му подаде ръка, а с лека почуда Кърк я пое. Разговора започваше мирно и в приятелска атмосфера.

- Да, благодаря той вече е голям. – отвърна императора.

- И това разбрах, даже разбрах за палежите на невинно селско население, които е извършил. Това не е в твой стил?

- Да, още се учи извини го. Иска да се докаже.

- Като избива невинни старци, жени и деца? – кана беше възмутен.

- Е, и вие не избихте малко войници в Берад. – императора се опита да защити действията на сина си.

- Разбрах за тази самоинициатива на няколко младежи. Похвална постъпка, предвид вашето деяние със змейовете,  които отвлякоха множество техни съселяни, сред които пак жени, старци и деца. – кан Крум въздъхна.  – Този път преля чашата Кърт със всичките си военни операции през годините тази ти е най-неморалната. Това вече не граничи с нищо нормално.

- Ти ме принуди да го направя, защото не искаш да ми дадеш това, което искам. – погледа на императора беше жаден за тази информация.

- А дали си готов за нея, с тези си деяния?

- Не смей да ми вменяваш вина. – императора се обърна за малко с гръб. Поклати глава и отново застана с лице към по-високия си стар другар: - Знаеш, че тук трябваше да има прогрес, трябваше да сме се свързали отдавна със Великата Стара Земя.

- Так ли я наричаш? – кан Крум се учуди.  – Виж Кърт, много добре знаеш какво стана тогава? И тук ли искаш да стигнем до това?

- Тук няма радиоактивни елементи, добре ти е известно! – настоя Кърт Дерин.

- Да, и огъня ни е достатъчен да се избиваме.- Крум поклати отрицателно глава и продължи: - А с технологиите, които има на бордовия компютър, който искаш можеш да унищожиш цяла слънчева систем без уран, без плутоний или друг радиоактивен елемент. Света в който живеем е красив и девствен, нека си остане такъв.

- Или древен и скучен…

- Нямате ли театър в империята? – Крум го прекъсна.

- Да, но няма кино, няма автомобили, няма комуникационни технологии, няма телевизия и радио. – императора оживено размахваше ръце пред белгарския владетел. Той му се ухили с думите:

- И за това изби толкова народ? От скука?

- Не, ти не разбираш, - продължаваше Дерин. – Ние сме достигнали върха на цивилизацията, постигнали сме толкова много! Медицина която лекува всичко, инженерни постижения, технически постижения, толкова много, а го пазиш от хората. Трябва да го споделиш!

- А, дали ще е достъпно до всички? – зададе поредния правилен въпрос Крум Дулов.  – Защото на Земята всички хора бяха затворени в офиси, фабрики, заводи, в различни кутии с изкуствено подаван въздух. Но навън въздуха беше токсичен. Медицината беше достъпна само за определени хора от елита. Малцина имаха привилегиите да използват автомобили, малцина гледаха кино или театър. Даже храната беше негодна. Тук  всичко е естествено, натурално, въздуха е чист, стреса е само когато ти нападнеш…

- Не си прав Круме, и с годините ставаш все по-вироглав.

- Същият съм си, от колко години не сме разговаряли? 6500?

- Толкова, плюс някоя и друга година. – не доуточни точно Дерин, въпреки, че знаеше точните години.

- Тогава ти казах същото, нали? Ти трябва да си по-улегнал.

Имаш син, имаш всичко за което мечтаеше преди да стъпим на тази дива планета. Велик владетел си, титулуваш се император. Твоята империя е най-богатата и валутата ви е най-използваната. Всеки знае холорански. Защо са ти тези технологии? Ако искаш да чуеш Земята заповядай с мен, но там няма никой. Отдавна никой не отговаря.

- Сериозно ли? Или ме лъжеш? – недоверчиво подскочи на място Кърт.

- Да, напълно! Помниш, че връзката прекъсна след като ни казаха за вторичните ядрени експлозии. Там няма никой Кърт. От хилядолетия сме сами.

- А другите колонии?

- За тях не знам, не съм ги чувал след като се скарахме. Но те бяха поели по пътя по, който искаш ти да поемем. Върви си императоре, и спри с тази мания…

- Не! Искам този компютър! – отново настоя Кърт Дерин. – Ще срина столицата ти до основи ако трябва. Имам най-добрия обсадист на света. Ще влезем в крепостта ти… - той бе прекъснат от викове от към поляната, на която се разполагаха холораните. Императора се обърна да погледне какво става, а градения от войниците му лагер сякаш потъваше, войниците му затъваха, мъчеха се да бягат в блатото под тях. Огромните обсадни машини също потъваха, паниката беше пълна. Кан Крум се обърна и спокойно се отправи към портата на столицата. Преди да стигне до портата чу вик от Кърт Дерин:

- Какво става какво е това?

- Това стари ми приятелю е само началото! Върви си докато е време! – извика кан Крум без да се обръща и влезе в крепостта. Кърт се затича към каретата и потеглиха с пълна газ към лагера. Веднага след тях излязоха конни стрелци, които се насочиха към потъващия лагер, капана на Славев бе щракнал… Каретата препускаше с пълна сила. Но конниците я задминаха. Те не закачаха императора. Стигнаха поляната и почнаха да я обстрелват. Затъващите войници и техника едвам се спасяваха, а сега трябваше да се отбраняват и от стрелци…

***

 Сред мрак и сивота, сгушено в малка долинка село Змейково представляваше стотици къщички с вечно пушещи коминчета, а в края на селото един огромен сив и също толкова мрачен безформен палат. Той нямаше комин. Самия палат представляваше огромно помещение, цялото обрасло с плесен и мухъл. Вътре на пода постлано със сено спяха сладко, сладко змейовете от планетата. Село Змейково се намираше на Луната. Тя нямаше собствена атмосфера, тъй като представляваше една огромна скала. Но в долинката, където се бе сгушило селото имаше почва, имаше растителност, имаше кислород, даже и вода. И тук зимуваха всички тайнствени същества. Заедно със змейовете и отвлечените от белгарските погранични райони селяни. Но тъй като змейовете изпадат в спяща полу летаргия хората бяха вкарани в специален пашкул. В него беше топло, леко задушно, но хората нямаха нужда от нищо. Бяха налягали на земята, всички бяха като зашеметени. Но бяха будни. Радка Вокил се бе опряла на стената на пашкула и гледаше в една точка. Сълзи се стичаха от очите ѝ. Мислеше си: „Къде са децата ми? Не са тук, дали не са ги убили?“ Но тя не знаеше, че те идеха, бяха съвсем близо. От устата и бликна реч във вид на песен:

   „Я кажи ми ти пъдарю, ти кажи ми господарю де са мойте мили чеда, мойте сладички дечицаа. Дали страдат нейде, дали питат те, за мене! Дали пъдарю-господарю, ти кажи ми мойте сладички дечица, имат ли храница, имат ли водица, дали са те добре. Кажи ми ти пъдарю, кажи ми ти господарю, моля те кажи ми…“

Следва...