Село Змейково

Глава 46

  Мрачни тъмни облаци скриваха звездите и луната над Онгалград. Дъждът още не беше завалял, но студения северен вятър подсказваше за него. Цялата холоранска армия стоеше пред стените на Онгалград. Всички те очакваха тази вечер да влязат и да плячкосат столицата на Белгар. Император Кърт Дерин яхнал белия си кон взе една стрела и лък от един войник. Друг войник му я запали и той я изстреля по огромната дървена порта на крепостта. Стрелата падна пред портата на крепостта. Не можа да стигне и да се забие по вратата но намека бе направен. Той искаше да влезе в града, искаше главата на кана. Вече освен материално, бе станало и лично!

Кан Крум облечен в бойните си доспехи и държейки факла се покачи на самата стена точно над портата и се провикна:

 - Кърт, предлагам ти сделка...

Императора се приближи с коня по-напред за да го чува по-добре.

 - Предлагам ти двубой между мен и теб – поде белгарския владетел. – Нека не избиваме народите си напразно! Ти желаеш главата ми, желаеш и двореца ми, ако ме победиш в честен двубой, ще ги получиш! Имаш думата ми!

Императора се засмя поклати глава и се провикна:

 - Не, днес ще вляза без да се бия с теб и ти и народа ти ще ми се подчините! – той пришпори коня си и се върна при войниците си. Кан Крум слезе от ръба и се обърна към вещера:

 - Ще удържим ли?

 - Вратата ще удържи, но стените не! – отговори Михаил Велчев.  – С генерал Славев подсигурихме врата, но нямахме време за цялата стена. Но имам още нещо наум, може пък да се получи.

Вещера погледна генерал Славев:

 - Инструктирал си войниците, нали? – генерала кимна утвърдително.Тропот на тичащи войници се чу от към позициите на врага. Скоро на полетя куп стрели към стената, които се отразиха в невидимата магическа преграда на Велчев.

***

Кърт се върна пред войските си и нареди:

 - Напред... – той посочи столицата на белгарите. Войниците поведени от военачалниците си тръгнаха към Онгалград. Те спряха по заповед на генерал Джарел на метри от крепостните стени. Генерала нареди:

 - Стрелци крачка напред! – стрелците излязоха пред строя, последва нова заповед:

 - Стрелци, зареди! – генерала погледна стоящия в страни с коня ти император и последва нова заповед: - Стрелци огън!

Той даде знак на трима войници, които водеха кон теглещ  жълтоборовото оръдие, а след тях подпирайки се на нескопосано направена патерица куцукаше Влад Смилер. Последва нов обстрел по стената, този път с огнени стрели, но отново отбит от магическата преграда на белгарския вещер.

 - Пригответе оръдието за стрелба! – нареди генерала. От стените на Онгалград полетяха стрели, сякаш и техните водачи бяха чули заповедта. Но Влад реагира мигновено вдигайки ръка и стрелите паднаха без да стигнат войниците.

 - Оръдието е заредено господин генерал! – каза едно от трите войничета, които обслужваха оръдието. Те тримата погледнаха към Влад, който се приближи до дървеното оръдие и кимна в чакане на заповед. Стрелците запалиха стрелите и се приготвиха за стрелба, а генерала прошепна към вещера:

 - Първия изстрел да е по вратата! – нареди той. След което се обърна към всички: - Огън, огън...

***

Огнените стрелите летяха към крепостта и веднага падаха отбили се от невидимото поле на вещера, но този път с тях излетя и топ.

 - Топ! – извика генерал Славев и погледна Велчев, който кимна. Войниците се бяха сдобили с прясно одрани кожи по заповед на генерал Славев, всички се покриха с тях. Топа удари вратата и цялата стена се разтресе. В този момент всички стени пламнаха, вратата също. Холораните изстреляха още един сноб стрели и още един топ по врата. Стрелите преминаха над стените те уцелиха няколко войника, които извикаха от болка, но веднага бяха угасени с кожите. Топа отново удари врата и се чу силен трясък...

***

Топа удари врата и цялата крепост пламна, генерал Джарел се усмихна и погледна към императора, а той кимна в знак на съгласие. Влад и войничета бяха готови за втори изстрел, другите войници заредиха с огнени стрели и генерала се провикна отново:

 - Всички огъннн... – и стрелите заедно с топа полетяха, всички поразени видяха как огнените стрели прелетяха над стената, последваха виковете на уцелените войничета. Топа удари отново врата и тя падна с гръм, а след нея в пожара взе да пада и стената. Камъните се ронеха като сух хляб.

 - О богове! – възкликна радостно генерала, гледайки към императора, който кимаше доволно. Тогава генерал Джарел кресна:

 - Пехота напред... – той посочи крепостта, а след това извика на стрелците, като подаде знак с ръка към Влад да се изтегли с оръдието:

 - Прикриващ огън... – когато се разпореди извади меча и тръгна след настървените войници. И тогава прогледна и се спря. Но вече беше късно, войниците му бяха покосени от стрелите на белгарските защитници. Стената и вратата си бяха там, макар всичко да гореше, през стените се подаваха белгарски защитници, които стреляха с лъкове и арбалети или хвърляха камъни.

Генерала падна на колене и извика с всички сили:

 - Нееее, спрете, спретееее... – но никой не го чуваше, защото цялата пехота този път бе поразена от умело скалъпения капан на Михаил Велков. Единици бягаха от белгарските стрели, видели че това бе поредната магия на лукавия вещер. Едно войниче уцелено с горяща стрела застана пред него с килната глава. Някак краката го държаха, а гърба му целия гореше. Главата отпусната в ляво с изплезен език и крива физиономия то направи поредната бавна крачка към своя генерал преди втора стрела да уцели врата му и главата му да пламне цялата. Войничето падна с лице напред и догаряше пред разстроения генерал, който продължаваше да гледа ревейки вече с глас как избиват войниците му.

Петър усети конски тропот зад себе си, но не му обърна внимание. Една ръка го хвана през кръста и го качи на коня. Императора бе дошъл да си го прибере...

***

Влад гледаше как избиват холоранските пехотинци и не вярваше, че изобретението от книгата на баба му не свърши работа. С какво си имаше работа? С хитрост или велик вещер? Императора доведе генерал Джарел, който като видя вещера веднага му се нахвърли като го изненада със силен пестник в лицето. Влад падна на земята а генерала почна да го рита, но император Кърт Дерин го спря:

 - Стига! Престанете, а измислете как да влезем в Онгалград!

Влад избърса лицето си и стана, след което каза:

 - Нека стреляме още веднъж?

 - Какво? – генерала вече не издържа и отново се нахвърли на вещера, трима стрелци го хванаха по нареждане на императора. – Ти мръсно копеленце... – извика още по-силно генерала.

 - Стреляй, какво може да се влоши повече! – каза императора. Влад докуцука до оръдието и заедно с трите войничета го подготвиха. След което погледнаха към генерала и към императора. Петър Джарел се освободи от войничетата дето го държаха и погледна към горящата крепост:

 - Стреляй в дясно от врата... – нареди той, а вещера кимна и запали с магия оръдието, което вече бе доста захабено от предните два изстрела...

***

 - Браво! Май се получи... – радостно стисна ръката на Михаил Велчев, кан Крум.

 - Надявам се ваше височество да е така. – отговори с типичната си скромност възрастния вещер.

 - Отстъпват, даже императора си прибра генерала! – каза радостно генерал Румен Славев, който наблюдаваше случващото се на фронта пред крепостта.

 Едно огнено кълбо проблесна в мрака.

 - Обстрел... – извика един капитан и стената от дясно на портата рухна.

 - О, богове... – възкликна генерал Славев гледайки как стената пада заедно с войничетата на нея.

Кан Крум погледна към идващата холоранска войска водена лично от генерал Джарел и император Кърт Дерин. Михаил Велков вдигна ръцете си и огромен огнен пръстен полетя към войните, но той се сблъска с невидима преграда, която Влад Смилер бе изградил.

Огромен брой огнени стрели полетяха към крепостта, Михаил отново вдигна ръце и стрелите се обърнаха към холоранските войници. Но отново бяха спрени от преградата. Генерал Славев бе слязъл долу организирайки защитата на пробитата стена, а Михаил     Велков вдигна пак ръце камъните от падналата стена се раздвижиха, войничетата затрупани под тях същото. Те полетяха към вътрешността на града като биваха плавно приземявани пред лечебницата. Камъните почнаха да се подреждат и веднага запълниха дупката пред слисаните погледи на генерал Славев и войниците му. Крепостта бе отново цяла, но вещера тупна на земята. Кан Крум както се радваше на поправената стена виждайки вещера, се спусна притеснено над него докосвайки шията му, за да провери пулса му. Той беше много слаб.

 - Санитари! – извика владетеля на Белгар. Две момчета с носилка дойдоха и веднага го отведоха, а преди да го отнесат кана ги спря и каза с заповеднически тон:

 - Това е главния вещер на канството, той е с приоритет и когато има новини пратете някой да ме уведоми!

Момчетата кимнаха и веднага се затичаха към лечебницата.

Армията на холораните спря когато видя поправената стена, а кан Крум се качи отново на ръба на стената и се провикна:

 - Кърт...

Императора приближи коня си пред стената на Онгалград и погледна към бившия си приятел.

 - Да прекратим това... – поде Крум Дулов.  – Виждаш, че не можеш да спечелиш, ако държиш на главата ми ще ти я дам в името на това да свърши всичко и да обещаеш, че няма да влизаш в крепостта!

 - Аз искам това, което е под нея Круме! – Кърт разходи коня си напред, после се върна обратно до предишната си позиция. - Знаеш добре това, и няма да се откажа!

 - Ако ти кажа, че вече няма смисъл, ще спреш ли? – каза Крум.

 Какво имаш предвид? – Кърт се озадачи.

Следва...