Jan 9, 2019, 9:19 AM

 Проклятието преследва алчните - 10 

  Prose » Novels
814 0 6
Multi-part work « to contents
5 мин reading

Сутрешната физзарядка бе загряла телата на войниците и те не усещаха никакъв студ. Батальонът беше строен по петнадесет в редица и по десет в колона. Между свързочниците имаше две ръце разстояние. Така разгърнати изпълваха целия плац. Дамянов и Чобанов бяха един до друг.
         -  Как се нарича човек, който спи с мъже? - младши сержанта погледна към своя приятел.
         -  Гей - без да се замисли му отвърна Иван.
         -  Грешен отговор, приятелю. Жена - Дамян се разсмя силно, а Чобанов вяло се усмихна. Бяха минали две седмици от катастрофата на генерал Златев, но свързочникът не можеше да забрави последната им среща. Смъртта му, толкова нелепа и неочаквана ( казаха, че загубил контрол на магистрала „Тракия”) го промени, стана мълчалив и угрижен. Не споделяше с никой какво го измъчва.
         -  Без приказки в строя! - проехтя командата на старши лейтенант Топузов. Никой не се трогна особено, защото беше в " генералската поза". Войниците се престроиха в колона по един, готови за петкилометрово бягане. - Бего-о-м, марш! - не закъсня заповедта на офицера.
            Колоната се люшна и като гигантско влечуго пое по ежедневния маршрут. Иван тичаше пред своя приятел и силно кашляше. 
         -  Къде настина, бе? - Дамянов се притесни от сухата и раздираща кашлица. - Трябва да отидеш при доктора, човече! Никак не си добре.
            Темпото постепенно се усилваше. Изведнъж Чобанов политна напред и се свлече на земята.
           -  Какво стана, Иване? - младши сержанта се наведе над него и го обърна по гръб. Дишаше тежко и учестено, но беше изгубил съзнание. - Линейка, линейка! Обадете се за линейка! - младежът викаше колкото му глас държи.
              Линейката дойде след половин час. Топузов не можеше да си намери място, а мустакът му подскачаше насам-натам. Качиха го с носилка и заминаха за Военната болница в Сливен. 
              Целият батальон разбра, че положението на Чобанов никак не е розово.  Говореха за силна простуда и остра бронхо-пневмония, съчетана с висока температура. Дамянов искаше веднага да отиде да го види, но лекарите забраниха всякакви визитации, за да осигурят пълно спокойствие на пациента. Той написа окуражително писмо на приятеля си и му изпрати мартеница.
              Една петъчна утрин старши лейтенант Топузов извика младши сержанта и му съобщи, че неговият дядо е дошъл на посещение.
           -  Дамянов, ти нали казваше, че дядо ти бил много зле? На мен ми се видя в цветущо здраве.
          -  Г' син старши лейтенант, к'во да ви кажа? За мен старецът симулира, постоянно пъшка и се оплаква.....
          -  А-ха, симулира значи. Ще я видим тази работа - ротният бе заел „генералската поза”, затова младши сержанта не се притесни особено.
             Срещу дежурната стая се намираше помещението за гости. Дядо Стефчо бе седнал, но щом неговият внук се появи, се изправи да го посрещне.
         -  Какво има, дядо? - младежът се уплаши, усетил по погледа на стареца, че нещо много лошо се е случило.
        -  Не е добре, Дамянчо. Случи се нещо лошо, но ти не се плаши! Твоят приятел - Паскал е загинал при нелеп инцидент. 
       -  Как? - само това успя да изрече войникът.
       -  При почистване на оръжието, негов другар възпроизвел изстрел и го прострелял смъртоносно.
      -  Това е толкова тъпо. Как е възможно? Проклятието! Знаех си аз. Нищо не е случайно! - младежът не спираше да дърдори, а сълзите се стичаха по бузите му. - Ако бяха ме послушали.....Не трябваше да ги водя при теб.....
     -  Не се обвинявай! Те бяха алчни. Всеки носи глава на раменете си и може сам да взема решения. А какво става с Иванчо? - дядото се опитваше да успокои своя внук.
     -  Иванчо е в болница - пневмония. Дано поне той се оправи. Сега не разрешават свиждане, за да отида и да го видя.
     - Нека се оправи момчето - младо, весело! Целият живот е пред него - дядо Стефчо поседя още малко и тръгна.
        Минаха около двадесет дни, докато съобщят, че редник Чобанов е стабилизиран и разрешават посещенията. Дамян си взе отпуск и замина да види другаря си. Щом отвори вратата на болничната стая и видя Иван, силно се изненада колко се е смъкнал за това кратко време. От биреното коремче нямаше и помен, бебешкото лице се бе съсухрило, а в очите липсваше живец - празни и бездушни.
              - Как си, човече? - Дамянов се опита да прикрие тревогата си с леко закачлив тон.
              - Не съм добре, братко. Виждаш ме, не мога да се позная. Шибани системи, инжекции, хапчета, а сякаш нищо не помага - докато говореше, вдигна десния ръкав и младши сержанта видя абоката поставен на ръката му и залепен с лейкопласт. Кожата около мястото бе посиняла. Извикай сестрата, искам да изляза малко на въздух!
             Дамянов се обади на дежурната сестра и взе количката от коридора.
         -  Може, но само за няколко минути - съгласи се с нежелание тя.
            Излязоха в двора на болницата. Дамян буташе едва-едва инвалидния стол, а Чобанов усетил хладния вятър се загърна по-добре с болничния халат и вдигна яката. Вечерта беше преваляло и все още бе мокро. Вътрешният двор представляваше малък парк, с няколко алеи и пейки. Младши сержанта спря до една пейка, седна и обърна количката, за да може да вижда приятеля си.
         - Братко, не спирам да мисля тези дни. Как се стигна до тук? Дали това дяволско съкровище не е виновно? Видя какво се случи с генерала и с мен. Поне Паско е добре ......- погледна Дамянов в очите, а те се напълниха със сълзи. - Как стана?
        -  Неволен изстрел от негов другар при почистване на оръжието - младежът избърса очите си с ръка.
        -  Да, едва ли е случайно. И тримата бяхме замесени. Проклятието преследва алчните, ако бяхме послушали дядо Стефчо сега всичко можеше да е различно. Аз няма да се оправя....
           -  Не говори така! Вярвам, че може да измамиш смъртта, та нали си такъв тарикат - прекъсна го Дамян, за да му вдъхне кураж.
           -  Не ме прекъсвай, защото искам да кажа нещо важно, а почти нямам сили - Иван бе пребледнял и едва дишаше.- Така и не ти казах къде скрихме златото. Заровихме монетите в нашето лозе, зад бараката. А парите, които ми даде генерала скрих в раницата ми за риболов в мазето - 50 000 долара. Сега ти ще решаваш какво да правиш с тях. Спомняш ли си като говорихме за мечтите? - Дамянов кимна. - Ти можеш да сбъднеш своята, но не бъди алчен......
         - Хайде, да те прибирам, че трепериш - младежът стана и побутна инвалидния стол. Изведнъж главата на Чобанов се килна на една страна, отпусна ръце и се чу силно изпъшкване.
       - Какво ти стана, човече? - младши сержантът погледна приятеля си и изпищя. Викаше за помощ и бягаше към отделението.
         В този миг пръстите на Чобанов се отпуснаха и от ръката му се изпадна златна монета. Тупна на земята, търкулна се и спря в малка локвичка край алеята, където потъна в калта.
         Вятърът като немирен палавник подхвана едно изсъхнало листо от натрупаната шума. Завъртя го насам - натам в красив пирует. После спря, то бавно падна на земята и също потъна в калната вода.
 

» next part...

© Светлан Тонев All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??