Пролетно утро
Утрото днес е някак си по-различно. Слънчевите лъчи огряха прозорците на стаята и хола и на мен ми стана толкова леко и мило. Телефонният звън наруши тишината и уюта, но докато стигна до него, той спря. Казах си: Ако на някой му трябвам, пак ще ме потърси.
Направих си сутрешното кафе и макар че не обичам да пия кафето си сама, се запътих към терасата, която също бе огряна от слънцето и се настаних в люлеещия се шезлонг. Отпуснах се в тишината и удобния стол, загледана в градинката пред къщата.
Всяка есен я засаждам с луковици на лалета, минзухари, нарциси, иглики и ето сега забелязвам, че трудът ми е възнаграден с красотата пред мен.
Кокичетата вече ги няма, игликите са цъфнали в различни цветове. Божура вече е подал главички, а нарцисите жълти се усмихват на слънцето и разпръскват красота. Камбанките, пораснали високо, всеки момент ще разтворят листа и ще приютят рояка
работливи пчелички, които са накацали на цъфналата върба.
Ето живота и красотата от него. И тази година възкръсва пред мен. Толкова много обичам всички цветя, те ме радват искрено и вярно.
Замислих се, дали и ние можем да възкръснем след смъртта? Ето, ние ходим по земята, а корените си вече почти не знаем откъде са. Защо, когато сме тук на земята, не се радваме на природата и красота? Защо се нараняваме с думи и дела? Кому е нужно това?
Животът ми мина някак си тихо и по-отвисоко гледах на всички. Радвах се на децата, внуци около мен и винаги си казвах, не е лесно на никой. И аз съм имала проблеми в работата, някога с колеги, със здраве, но на всичко намирах добрия край
и сега почти не се сещам за това. Но на предателството не се научих да прощавам и никога не се връщах към него. Знаех, че рано или късно истината ще излезе наяве.
Така и ставаше.
Дали ще се справя с днешните проблеми? Не искам да променям никого и нищо.
Искам само моята истинска обич. А дали още я има? Не знам!
А, телефонът звънна отново, значи, че все още съм нужна на някого.
02.04.2013 год.
© Елена All rights reserved.
