Този процес се отприщи веднага след погребението на Вe и не му даваше покой. Още тогава – по време на спускането на ковчега с последвалите процедури, когато болката  вляво придоби неочаквано високи стойности и въздухът не достигаше, за да се измъкне от притискащата го клаустрофобия – нещо го давеше, нещо го смазваше, погледът му за миг се спря върху нечия закръглена форма от плът и мъгла; веднага след което с покруса установи наличието на болезнено пулсираща ерекция. Знаеше, че не би могло да се случи, ако беше в реда на нещата, но тъкмо този ред липсваше и тогава се сети за онази неистова склонност на лудите да се сношават с призраци. Проблемът се състоеше във факта, че съвсем не е луд, дори напротив – наличието на подобен феномен има резон тъкмо в желязната логика на всяко перманентно безумство. Което, разбира се, няма нищо общо с внезапните капризи на природата.

Отначало си помисли, че може би сънува и цялото това неизбежно погребение е един нарастващ кошмар, от който все някога ще се събуди, защото винаги така е ставало. Но кошмарът продължаваше и събуждането се отложи за пореден път с поредна безизходица.  Някакъв случаен минувач чукаше среднощ по фасадите с упорита монотонност; този пък от къде се взе по никое време и присъствието му нагнетяваше поредната порция тъга. Най-фаталната неизбежност се оказа внезапно налетялото желание да разговаря с Ве, защото се сети, че е забравил да и каже много неща.  Всъщност, бяха толкова много, че нямаше как да понесе товара и те се тълпяха в съзнанието му в безкрайна поредица от пропуснати мигове.

Искаше му се да и каже, че я обича, защото нямаше спомен някога да го е правил. Искаше му се да я прегърне, защото приживе бе лишен от подобно желание. Искаше му се да я докосне, защото и докосванията, доколкото ги е имало, бяха мимолетни. Непрекъснато му се привиждаше ковчега с безжизненото тяло и този прясно изкопан гроб сред неистовия вой на тишината, когато вече нямаше къде да се дене и поемаше въздуха на глътки; отново се плъзна насам онзи странен фантом от мъгла и желание и го смрази с досадната си упоритост. После реши, че така му се е сторило, защото всичко е ужасно нелепо, за да бъде истинско.

Същата нощ за първи път му се наложи да остане сам със себе си – вече наистина съвсем сам – и чукането по фасадата продължи, макар че нямаше никакъв минувач; просто се отнасяше за една много стара история с безброй дефилиращи безумства, когато всичко е приключило.

Беше ужасно трудно да се преодолее състоянието на безтегловност и липсата на въздух ставаше все по-натрапчиво будна в унисон с пристъпите на задушаваща тъга. Тишината в стаята нагнетяваше някакви странни форми от разхвърляни парцали мрак и най-напред забеляза сянката на Ве, която стоеше неподвижно в ъгъла; това би трябвало да е сън, но не беше. Историята се повтаряше, но нямаше начин да се промени посоката на мислите, защото липсваше посока.

Странното беше, че с тази очаквана смърт, останките от вечността се сдобиха с все по-нарастваща тишина, която трупаше необятност в океаните на нескончаема пауза. Не можеше да свикне с мисълта, че Ве я няма завинаги и тези състояния на повтарящи се отсъствия бяха учудващо неубедителни. Някъде в дъното на коридора, на отсрещната стена и някъде съвсем близо до себе си с неотклонна последователност онзи сън се разхождаше из мислите му; това отново бе тя и малко преди да започне безвремието – в самия край на вечността, улавяше следа от чезнещата и усмивка.

После установи, че този фантом е преминал във виртуала и сянката му се плъзна по повърхността на монитора, въпреки, че компютърът е изключен или може би животът е изключен; това не е възможно да се уточни. Или то – същото бе останало в спомена, или споменът се губеше в безвремието.

Внезапната идея да я последва зад бариерата загуби своята актуалност в едно със смазващата непреклонност на провидението. После се появиха онези дебнещи сенки от виртуала и присъствието им провокира лудост с непосилна жажда за докосване. Странното бе, че най-напред отново изникна същата заоблена форма, която първоначално прикова вниманието му точно в минутата, когато ковчегът се спускаше и болката придоби вид на виещо в мъглата куче. Нямаше представа как точно този момент се е запечатал между пропаданията, но прояснението дойде отсреща под формата на един шокиращ надпис върху монитора: „Знам, че сега си най-самотен и имаш нужда от внимание. Идвам веднага.”

 Отначало той дори не можеше да си обясни кой е източникът на това съобщение и дали изобщо съществува някакъв източник или се касае за своеобразна халюцинация на ръба на безумието.

Оказа се, че тя е същата онази млада жена, която първа хвърли буца пръст и бе събрала в себе си всички изкушения на битието. Тя явно имаше проблем с навеждането /трудни са тези навеждания, когато изобилието е предозирано/ и после стана ясно, че е непоносимо изпълнена с желания. Въпросната дама се появи незабавно и без предисловие го поведе към пряка среща с бруталната непосредственост на тържествуващия Ерос.** Беше толкова внезапно, че той дори не се запита как е влязла, след като вратата е заключена и след като до сега не е имало никой на света, който да прояви интерес към неговите очаквания. В момента тази дребна подробност никак не беше от значение, защото съществуват много по-важни неща след епохата на сътворението. Важното беше, че жената в стаята е стресиращо красива и дойде в най-точния момент – непосредствено преди полета на Икар и преди епизода с обратното броене, потвърждаващ категоричната необратимост на миналото. Сети се само, че я е виждал някога и някъде, но не си спомняше къде и кога. Амнезията лежеше в лоното на спомена и трудно се поддаваше на корекции. Мярна му се само прозрението, че много напомня  Ве от една старо събитие – толкова старо, че е немислимо да се вмести в рамките на възприятието. Ве с бяла рокля и много цветя, пристъпяща под звуците на Менделсоновия марш, но това се случи така отдавна, че се чудеше дали е било вярно. Тази беше по-различна Ве или може би съвсем друга Ве; нямаше как да се проумее, защото споменът зави зад ъгъла и стихна ехото от парада с фанфарите.

Жената в стаята се усмихваше подканящо, после го хвана за ръка и тръгнаха заедно към началото на всички начала.  Но още преди да се осъществи необходимият коптус***, магията се разпадна едновременно с едно мъчително пробуждане и вятърът в комина навяваше предчувствия, за непреодолима самота.

Събуждането никога не бе го въодушевявало особено. То беше толкова нежелателно, че понякога дори забравяше да се събуди и ненавиждаше утрото. Най-вече в присъствието на Ве, събуждането се оказваше съвсем непоносимо и той го отлагаше във възможно разширени участъци от необятност. Беше го разбрал отдавна – още в първите самотни нощи, когато ръката му увисваше в празнотата около себе си и паяжината в ъгъла ставаше все по-безметежно кръгла.

Понякога нощем му се счуваше, че някой плаче и се събуждаше прав в средата на стаята, за да установи с покруса, че плачещият е самият той.

В същия момент, заедно с болката горе вляво, се появи откритието, че тиктакането на часовника се подновява след една нескончаема пауза, в която е събрана цялата безсмислица на вечността и някъде там в тегобата на всички мълчания Ве го очаква. Понякога го вълнуваше странната приумица за ползата от сътворението и бе стигнал до извода, че краят на самата безкрайност е самият край на живота. А то значи, че всеки сам си има своята вселена и своята вечност – тоест – прекратяването на живота е прекратяване на вечността. И този акт на самоопределение е по силите на всеки участник, стига да го пожелае. Но тъй като животът е случайност, а смъртта закономерност, то значи е безсмислено да се избързва със самоинициативи. Няма никаква полза от подобен ексцес, след като е възможно да се изчака решение свише. Така или иначе, то ще се случи /не съществуват изключения/, тъй като, съгласно една от версиите на Маркъс Чоун, ентропията е еднопосочна и не се допуска възможност за реставрация.

Предвид казаното, изборът е твърдо в посока на живота и не е нужно да бъде нещо различно. В живота са допустими няколко дребни радости, които в смъртта не се предвиждат. Краят на една индивидуалност означава край на една вселена и това е аксиома. На този свят всеки се досеща за близостта на другия и я желае. И всеки търси любовта и секса – може би най-съществените привилегии на живота, които няма как да бъдат реализирани без него.

В интернет се бе сблъсквал с всевъзможни предложения от еротичен характер, но обикновено ги пренебрегваше по силата на твърде странна предубеденост. Правеше го с ясното съзнание, че се касае за морални задръжки – толкова натрапчиво насаждани от всевъзможни институции, че в един момент обикновено преминават в друга крайност.

Съществуваше съмнение, че тези дълбоко вкоренени закостенелости предимно на религиозна основа, имат своята антитеза в един внезапно наложил се синдром на Казанова, повеляващ открит достъп до прелестите на всяка търсеща самка. Толкова е просто това, че няма как да бъде пренебрегнато.

В действителност, то се случваше почти неизменно и представата за ден и нощ се губеше зад бариерата на една непреодолима амнезия, наложила своеобразен блокаж над усилията за самоконтрол. Има я, има я същата неопределеност на битието – може би ден, може би нощ и тайнствени са зачатията между Хемера и Нюкта.****

Така се случи и тази будна нощ на будни сънища, но началото не бе слово. Най-напред се появиха стъпките на скитника и след тяхното притихване зад ъгъла, в някаква кънтяща пауза между мълчанията, се появяваше някоя от тях. Обикновено тя е една от всички онези, заобикалящи каноните и той отново нямаше понятие как е проникнала тук, след като навсякъде е заключено. Тоест, историята се повтаряше и не беше нужно да търси обяснение на нещо съвсем необяснимо.

Важното е друго. Тя винаги е най-красивата и винаги разнася усмивката на Ве в най-дългия ден на безвремието, когато в залата отекват акордите от белите пристанища на Менделсон. Процедурата се налага неизменно и вече знаеше какво се случва след нея. В кошмарната изнемога на всеки неосъществен коптус следваше пробуждане и усмивката на Ве угасваше заедно с угасването на поредната илюзия. После идваше друга, после трета и така нататък – в безкрайна процесия от заминаващи за никъде или може би за някъде, но това не може да бъде уточнено, нито преустановено.

-          Ти коя си и какво очакваш от мен? – казваше той след всяко ново проявление и се опитваше да отложи пробуждането, защото бе наясно с последствията от неговата опустошаваща непосредственост.

-          Аз съм онази, която си търсил винаги и, която прогони, след като бе намерил – отговаряше тя с блуждаеща усмивка.

-          Не си отивай; ужасно е пусто без тебе! – натъжаваше се той.

-          Налага се. Казаха, че нямам право да отменям присъдата, защото така е разпоредено.

-          Каква присъда? Кой го е разпоредил? – негодуваше той.

-          Твоята присъда. Осъден си на вечност.

-          Но кой ме е осъдил? В какво съм се провинил?

-          Виновен си и сам си се осъдил. Вината ти е тежка.

-          Но защо, но защо?

-          Виновен си, че не ме обичаше достатъчно. Виновен си, че ме изоставяше, когато най-много се нуждаех от близост. Виновен си, че ценеше само голотата ми, а всичко останало беше без значение. Виновен си, че ме прогонваше непрекъснато от мислите си, защото ти бях чужда и следваше други посоки без моето участие. Виновен си и сам го знаеш много добре.

-          Но аз не те познавам. Ти си никоя и нямам спомен да съм се провинил пред тебе.

-          Напротив – много добре ме познаваш и много добре си спомняш, защото успя да ме убиеш. Възмездието те очаква и въпросът не подлежи на обсъждане.

-          Не съм убивал никого. Напротив – желая те и предпочитам да останеш.

-          Късно е. Ужасно е късно. Трябваше да го направиш много по-отдавна.

-          Остани!

-          Но как мога да остана, след като вече съм прогонена? Ти знаеше за болестта, която ме погубва, но не направи нищо, за да ми помогнеш. Знаеше за болката, която носех в душата си, но не ме утеши. Напротив – изостави ме в най-тежката ми безизходица. Ето – това е твоята вина и тя е непростима.

-          Но какво говориш – ти не си тази, за която се мислиш? Ти си някоя друга и аз не зная какво общо можеш да имаш с нея.

-          Точно това е целта на присъдата – въздъхна тя и очите и се изпълниха с мрачина. – Сега разполагаш с вечност, за да добиеш представа.

Без да го погледне повече, тя се изхлузи от опаковката в някаква призрачна оскъдица, след което се мярна край ъгъла онзи чезнещ силует от плът и мъгла – фрагмент от сънищата на Мнемозина, потъвайки в сянка от обреченост.

Пробуждането се оказа с дъх на меланхолия и тъмна беше тази тежест горе вляво, която спираше дъха му. Все по-отчетливо в лоното на безнадеждността кънтеше тътенът на миокарда. Онзи перест облак зад прозореца се преобрази в спомен за Ве и точно тогава се появи другата Ве, но не можеше да се сети в коя галактика се е състояла първата им среща. Тя веднага се освободи от обвивката и голотата и изпълни стаята с дъх на безумно бяла тишина.

-          Получих съобщение, че ме желаеш. Идвам по заявка  – обяви тя и без колебание прогони всички паяци в най-далечния ъгъл.

Той никак не се учуди. Не можеше да се досети за каква заявка се отнася, но се зарадва на посещението. Дори да беше проститутка, пак би се зарадвал, защото всяка жива душа е за предпочитане пред една празна стая. Точно сега успя да уточни какво е най-важното в живота на самотника, а именно присъствието на жива душа, без оглед подробностите. Всъщност, тя притежаваше красив силует и красива усмивка – това бе забелязал отдавна – още преди епизода с обратното броене и преди раждането на вселената. Плътта заговори с езика на най-живия живот. От значение се оказаха наистина дребните подробности, които веднага обсебват вниманието на чакащия – всяка случайна извивка на тялото, всяка нежна заобленост и всяка тръпнеща голота. Загадъчната чувственост на устните и тъмната глъб на бедрата. Всички тихи пристанища на зачатието...

Нямаше избор, трябва да продължи в същата посока, защото някъде посоките се сливат и времето е разчетено точно; не се предвижда нито минута за губене. Тази тъпа болка в слабините му подсказваше, че е нужно да направи първата крачка още сега и веднага. Не знаеше доколко е вярно всичко това – може би сън, може би лудост, но то не се нуждаеше от доказване. Съществуваше нещо по-силно от способността да се разсъждава. Сега нито е нужно, нито – важно участието на безпомощния разум.

И бе направена първата крачка, защото се оказа, че няма втора. Тръгна към нея с явно намерение да я обсеби завинаги. Но когато пристъпи към своята предопределеност, се случи нещо необяснимо, за което никога не би се досетил. Внезапно установи, че държи в ръцете си кукла.

Съвсем обикновена кукла – манекен от витрините за конфекция, която му се усмихваше подканящо със своята гумена усмивка. Разочарованието му беше така потресаващо, че веднага захвърли дрипата с погнуса и тя се разпадна на безброй фрагменти, които се посипаха върху пода, разплисквайки тишината по ъглите.

С това случаят приключи. Само си помисли за миг, че вероятно още сънува, но все някога ще съмне, дори може би е съмнало. Кошмарът продължаваше по друг сценарий – вече за кой ли път – и не можеше да се разбере кой е истинският. Трудно беше да се прогнозира докъде ще стигне границата на неговата обсебваща загриженост. Кой знае защо е така и има ли изход от лабиринта без нишката на Ариадна. Все повече го обземаше абсурдната идея, че някой си прави шеги, но липсваше логика за наличието на подобно занимание. Нямаше начин да се определи какво се случва и какво не се случва, защото в един момент нишката се късаше и вселената се изпълваше с неопределеност.

После зад завесите за пореден път се появи онази малката;  кой знае от къде  изникваха тези завеси в една призрачна стая. Тя беше съвсем дребно същество с кукленско лице от женски пол, което някога и някъде бе виждал, но не можеше да направи връзка доколко е истинско. Амнезията сковаваше всеки опит за просветление. Напомняше му за някой много близък човек от най-близките му познати, но всеки опит да се добере до нещо конкретно затъваше в безизходица. Губеше се важен детайл и той напразно се опитваше да възстанови липсващите звена. Когато все пак споменът се възстанови и всичко си дойде на мястото, ситуацията придоби неочаквано банален характер. Малката се приближи с протегнати длани и се повдигна на пръсти, за да му поднесе устните си; лицето и се разтегна в съвсем рутинна усмивка – от онези, с които жреците посрещат своята клиентела. Аха – сети се: явно е една от онези малки скитници, гастролиращи по алеята на любовта.

-          Вземи ме, вземи ме! – казваше тя и вдигаше ръце към него.

Нещо го преряза отвътре и ударът на сърцето прокънтя с внезапна отчетливост в неподвижната тишина на паяците. Прииска му се веднага да скочи от прозореца, защото възмущението нямаше граници. На какво се дължи тази гадост, няма ли свършване най-после? Какви са тези малолетни Афродити, които напоследък изпълзяват в сънищата му? Нима се отнася за обикновена извратеност, която е криел дори от себе си? До там ли беше стигнал след погребението и дали на него се дължи всичко? Какво се случва и какво още предстои да се случи?..

Въпросите се тълпяха един след друг, но отговор не се намираше, защото нямаше отговор.

Внезапно пелената падна от само себе си и някаква много стара фотография изплува в мъглата на спомена. Една от многобройните фотографии, които пазеше във вид на файлове някъде из дебрите на виртуала. Ситуацията се представи с потресаваща яснота – това беше отново Ве, но в нейните детски години, когато все още не бе я виждал. Ве, когато е била малка и ничия, но нещо в провидението е било предопределено и зададено като програма от самият вечен арбитър – все едно винаги е била негова, дори преди да се роди. Прииска му се да я притежава точно такава, защото никога не бе я притежавал в този вид; това беше неочаквано будно безумство от съня на всички безумства. Прегърна я и я притисна към себе си така, както никога досега не бе го правил; мекотата на живата плът го влуди; значи това е тя – онази същата Ве, когато е била далеч от него. Пожела я с цялото си същество, но точно в този миг завесата се спусна, някакъв шум от крила на прилепи премина през монитора и програмата се разпадна на безброй пулсиращи многоточия. Ръцете му се оказаха празни и душата – също така празна. После смехът се отдалечаваше между галактиките – нейният смях – подигравателен и зъл, докато притихне вопълът от всички неосъществени зачатия.

Веднага след това болката  вляво нарасна експлозивно и тъгата придоби особена форма на вкаменен коптус. Забеляза го в един фрагмент от някаква каменна халюцинация на Де Кирико с безумно сини хоризонти. Отдавна бе установил, че тази странна картина на тъжния маестро възкръсва винаги, когато се обади миокардът и по небето премине голата проекция на Ве. Но този път коптусът сполучи и всички „скачащи извори на Заратустра”*****  запяха „Одата на радостта”. Малко преди да проблесне светлина в дъното на тунела, се появи онази бяла сянка с много цветя и протегна ръце към него.

*                          гр.                                                   Безразборни сексуални контакти

**                        гр.                                                   Бог на любовта

***                      гр.                                                   Полов акт

****                    гр.                                                   Богини на деня и нощта

*****                                                                          по Ницше