Времето си тече...

Ровех се из записките си от университета, когато попаднах на рисунка с пропукан пясъчен часовник. По принцип аз не рисувам. В редките изключения, когато това се случва не мисля много, просто оставям молива сам да си върши работата. Сега, няколко седмици по-късно се замислям за това и разбирам.

Живеем си живота както уж намираме за добре, нали така. Обаче понякога се оставяме на течението и пак така понякога то ни отвежда към сива монотонност. Ако се замислим за вчера или по предния ден, едва ли ще видим нещо необичайно. Обаче ако хвърлим по-мащабен поглед над нещата, картинката се променя.

Не е нещо необичайно по това време на годината всеки от нас малко или много да си прави равносметка за това как се е стекъл живота му от миналия 31-ви декември насам. Несъмнено, ужасно много неща могат да се случат за дванадесет месеца, но по-важното в случая е какво остава в (от) нас след като те са отминали.

Повечето от нас си мислим, че имаме цялото време на света. Всъщност време има наистина, но то просто не е наше. То тече по свои, собствени правила и докато вярваме, че го притежаваме хиляди ключови моменти си преминават през нас, недокоснати.

"И утре е ден."

"Няма да избяга."

"Има ли смисъл?"

Ако не сега, кога? Аз лично вярвам, че през нас всеки ден минават множество възможности за промяна, за успех, за вътрешно щастие. Обаче също така знам, че много от нас държат очите си несъзнателно затворени за тях. И така времето ни си минава и накрая разбираме, че даже не е било наше.