Стая. Насред стаята - стол. Върху стола наредени предмети - банкнота от 10 лева, комплект игли за шиене, лекарски слушалки, химикалка, GSM, книга, кулинарен часовник с формата на яйце (вероятно за измерване на времето за варене на яйца). Във въздуха витае напрегнато очакване. 8 чифта очи са втренчени в една точка - стола. Някой прошепва: "Пускай я!" И аз я пускам. Дъщеря ми тръгва с неуверено поклащащата се походка на пингвин. Баби, дядовци, родители, брат - всички следят посоката на нейния маршрут, чиято крайна точка е столът. Пътят пред нея е разчистен. Няма никакви препятствия. Но точно по средата тя залита и, за да не падне, прави рязък завой надясно. Намира спасителния бряг на леглото, който е на метър от стола. Всички въздъхват и преглъщат напрежението. Нов опит. Пак я пускам. Тя тръгва, съпровождана от подканващите думи на бабите "Отиди до стола, бабе!"... Да отиде, бабе, ама бабиното пак завива надясно към леглото и се разминава със стола. Разминава се със Съдбата си, която трябва да избере. Публиката вече нервничи: "Доближи стола по-близо до нея!" Доближавам го. От малката се иска да направи само 2-3 крачки. Този път няма начин да избяга от Съдбата си. И тя смирено стига до стола. Какво ще хване?! Увещавам я наум: "Химикалката, тате, химикалката!" Жена ми пък съм сигурен, че се моли да хване лекарските слушалки. Обаче тя докопва кулинарният часовник-яйце... Не! Той символизира Съдбата на готвачка.

Протестирам! Вотът беше манипулиран - часовникът-яйце беше навит предварително от сина ми и тиктакаше. Привличаше по некоректно атрактивен начин крехкото вниманието на избирателя. Саботаж! Балотаж! Махам часовника от стола и пак пускам детето. Този път избира химикалката. Вече всички сме доволни - "На баба, на дядо, на мама, на тате, бъдещата журналистка, писателка, учителка!" Хвърляме се към нея, сякаш сме футболисти, които прегръщат свой съотборник след отбелязване на решителен гол в дерби мач. Дъщеря ми мига на парцали, без дори да подозира, че преди малко, според народното поверие, е избрала своята Съдба. На писателка! Жена ми пък, за по-сигурно, й закача на шията и лекарските слушалки. Сега вече можем да пием по една ракия!

Но в съзнанието ми продължава с ехо да тиктака часовникът-яйце, който беше анулиран като избор. Човърка ме съмнение - "Дали пък това не беше истинският й избор!?" Иска ми се да отхвърля всичките си съмнения, като просто приема, че целият този ритуал е едно бабешко суеверие. Но се сещам за себе си - аз съм избрал химикалката някога и станах учител. А пък ето, че й пиша в БГ Репортер. Жена ми пък се е хванала за парите и до ден-днешен ги държи. Синът ми избра топката и сега шутът му разтърсва прозорците вкъщи. Примери много. Обаче все си мисля, че, всъщност, не човек избира съдбата си, а тя него. И той дори не подозира. Както нищо не подозираше дъщеря ми, която избра часовникът, а ние я изпратихме отново да избира химикалката...

Стана много сложен въпросът. Кой избира - Съдбата човекът или човекът Съдбата?... Има ли значение кой - важното е, че и в двата случая ще пием по една ракия. Наздраве!