- Не го пипайте! Оставете го, автобусът го блъсна! – разплакана, Калина крещеше и не даваше на никой да пипне малката сива разбъркана топка пера.

   Калина коленичи до малкото гълъбче, то изви шия нагоре, направи няколко крачки и спря. Главичката му потъна сред пречупени пера, стърчащи грозни нагоре. А после пак се показа и птичката направи опит да литне, изплашена от насъбралите се хора и преживения ужас, но не успя. Трепереща, се сви на кълбо и замръзна така в полусвяст. Калина внимателно и бавно я докосна с върховете на пръстите си и като видя, че гълъбчето не помръдва, по-решителна го погали, докато накрая не го взе в шепите си.

   Калина случайно минаваше оттам. (А хората казват, че случайни работи няма на този свят!) Беше тръгнала в обедната си почивка да изпрати един колет по пощата. Грижовно надписан и опакован, той беше гордо изпълнен с дрешките на мъничката ù сестра – Габи – едва двугодишна, весела и с неописуеми руси къдрички, но вече напълно завладяла с присъствието си по-голямата си сестра. (Ами да! Колко му трябва на едно сърце...) Обстоятелствата бяха принудили двете сестри през повечето време да бъдат разделени. Но сега наближаваха празниците и отново щяха да бъдат заедно. Всичките двадесет и девет години на Калина нямаха търпение да прегърнат малката принцеса и да я нацелуват най-сърдечно след месеците на неописуема липса. Вече си представяше как ровят под елхата за подаръци, хрупат, тайно от баща им, сладки в забранено време или се въргалят навън в снега до измръзване...

   С лека усмивка Калина пресече светофара и изживявайки последните нарисувани картини в съзнанието си, се сепна от малко ято прелитащи гълъби. Неволно погледът ù проследи полета на птиците и видя, още неосъзнавайки какво става пред очите ù, как единият гълъб не успя да избегне удара. Тялото му усети твърдата спирачка на автобусното стъкло и се отблъсна назад, като падна почти в краката на Калина. И тогава тя ококори очи, вцепени се, сякаш самата тя се беше ударила в преминаващия автобус, а милата нежност, която беше изпитвала само допреди секунди, се изпари. Премина през топлите ù вени със студеното дращене на отиващия си живот. Приклекна до малката птичка, която мърдаше отсечено и некоординирано – от удара ли, от студа ли, не знаеше. И тогава си представи всичките простори, които бяха извоювали крилете на това телце, всичките залези и изгреви, планини и морета, които бяха видели тези очи. А дали ги бяха видели, дали ги бяха извоювали? Представи си сладкото писукане на това гълъбче, когато е молело родителите си да го нахранят, първите му смешни опити да полети, първия му полет. Представи си как е летяло с другите през студените зими, как старателно, следвайки инстинктите си, е носило пера, сламки и клонки в човката си, за да извие гнездо... А дали беше градило гнездо? Почти веднага след това Калина се върна към мислите си за мъничката и невръстна Габи и целия свят, който я очакваше. През сълзи я видя как тича към нея с протегнати ръчички, а русите ù къдрички подскачат.

    Взела малката птичка в ръце, Калина ù разказа с топлината на дланите си и пулса на вените си за всички онези прекрасни небета и топли гнезда. И в този миг си обеща, че никога повече няма да има неизживяни простори.