Нощта бавно се спускаше като сянка в градината, над която се извисяваше открехнатия прозорец. Тя стоеше кротко в очакване да дойде Той, за да стопли само с поглед хладната и кожа, да целуне с думи тръпнещото и сърце. Фигурата му се плъзна между дърветата и се спря точно под прозореца, където го чакаше Тя – неговата муза, неговата страст, неговата болка. Гласовете им танцуваха в синхрон, а погледите им се сливаха като две необятни морета. Само прозореца беше свидетел на тайните им копнежи и забранените думи, които изричаха всяка вечер. Бяха забранени, защото баща й дебнеше като бясна хрътка, готова да сдъвче и последното парченце любов между младата двойка. Вратата на стаята и се отвори и ужас се изписа на нежното и лице, за това тя спусна ръката си през прозореца, а Той протегна своята нагоре. Ръцете им едва успяха да се докоснат, но това им беше достатъчно, за да се сбогуват, знаейки, че ще се видят отново следващата вечер. Тежкото тяло на баща и закрачи бързо към отворения прозорец, отблъсна момичето в стани и впери поглед навън. Зениците му се стрелкаха като на хищник в тъмнината и той успя да зърне криещата се фигура измежду дърветата. Мъжът стисна рамката на прозореца, а очите му заблестяха от яд и злоба. 
Следващият ден не се различаваше по нищо от предния. Тя се прибираше към дома, стискайки писмото, което му беше написала в училище. Когато се прибра, баща и седеше спокойно на масата в кухнята и меланхолично сърбаше от купата пред него. Тя влезе в стаята си без да обели дума и ужасът прониза сърцето и като отровна стрела, ръцете и се разтрепериха и писмото падна бавно на пода. Прозорецът! Прозорецът, който събираше всяка вечер младите влюбени беше окован с дъски, а едри пирони стърчаха зловещо и обещаваха, че двамата никога повече няма да се видят. 
Нощта отново настъпи, а Той чакаше пред окования прозорец и сълзи се стичаха от сините му очи. Така няколко нощи той идваше в очакване да я зърне отново, но окованият прозорец обещаваше само раздяла.
За последен път Той застана под прозореца и леко се провикна “Обичам те!”. Това беше достатъчно да засее надежда у разбитото и сърце, за това тя заби пръсти около огромните пирони и започна да блъска по черните дъски. Желанието и да го види беше по-силно от физическата болка, която изпитваше в момента, сълзите и капеха по окървавените и ръце, но дъските не помръдваха. Тя легна на земята, стисна писмото и остана така до сутринта. Само влажните и очи се взираха в прозореца, който обещаваше вечен затвор…