I

Хубаво нещо е да си патица. Домът ти е насред огромен басейн и имаш множество патешки другари, освен другите дребни пернати. Можеш да плуваш колкото си искаш, да се чистиш колкото ти е приятно, а единствената ти грижа е за прехраната. Какво по-лесно от това: водата изобилства от буболечки и вкусни листенца. Хората постоянно изпускат това или онова, а някои помагат доброволно с хляб и семенца. Тези дни на есента най-хубаво е да се препичаш и да тлъстееш за зимата.

Хубаво нещо е да си патица, мисли си Крак. Той самият е едър паток с необичайно грачещо квакане – откъдето произлиза името му. Крак се гордееше с името си и рано сутрин обичаше да напомня за себе си, като надува гърди и огласява околността с крякане.

Ятото на Крак беше свикнало с човеците, които постоянно издигаха или поправяха нещо около езерото. Те се отличаваха от другите хора, защото по-рядко хвърляха храна, но правеха ли го, биваше под формата на хранителни семенца – всички патици обичаха семена, защото ставаха особено пухкави и жизнени от тях. Тези хора пък се отличаваха от третите, които се качваха на огромна дървена патица и с нея плаваха по езерото. Ятото много се смееше на тези човеци, задето се нуждаят от такава тромава конструкция, когато те – истинските патици се пускаха по водата все едно се пързаляха отгоре `и.

Животът за Крак и ятото му вървеше чудесно, когато един ден се появи нов натрапник. Човеците донесоха нещо черно и грозновато, за да го пуснат във водата. Смътно напомняше на патица, но беше твърде едро и непривидно. Патиците го огледаха изкосо, но бързо загубиха интерес и се разпръснаха. Крак остана, изпълнен с подозрение и любопитство. Той чувстваше смътна заплаха от тази катранена не-птица. Крак се доближи, плавно махайки с крачета във водата и изкряка както само той умееше. Искаше да звучи като поздрав, но и като предупреждение: внимавай, ние сме мирно ято и аз ще го браня.

Нещото разгърна едно чудовищно крило, разгърна и второ. После повдигна най-дългата шия, която Крак бе виждал. Тя завършваше с червена човка, която изглеждаше като да е създадена, за да троши патешки глави. Създанието се превърна в същински ангел на смъртта на патиците (ако Крак можеше да има концепция за ангели). Звярът се надигна, не – извиси се и на Крак му се стори, че цялото езеро се обгърна в мрак. Крак разпери своите крила в няма имитация от страхопочитание. От гърлото на Черния ангел излязоха звуци – бяха най-страшните и ужасни, които бе чувал. Усети как се разтреперва, ала не помръдна от мястото си.

Ясно беше, че хората са пуснали този нов враг, за да изтреби Крак и всички, които биха му се опълчили. Той се взираше в тази птица, търсеше очите `и, ала не ги откри. Нима Черният ангел бе сляп? Можеше ли да го подуши? Крак не биваше да издава страх, макар че ако трябваше да бъде честен, в момента би снесъл яйце, ако можеше. Патокът се изду, за да изглежда по-заплашителен и нададе по-силен, ала и осезаемо неуверен, крясък. Ангелът спря да се разгръща, изви шията си наляво, после надясно. Всяко действие беше убийствено бавно. Преценяваше го, преценяваше дали Крак е достоен опонент. Патокът бе обзет от дръзка смелост – щеше да изненада Черния ангел преди той да нападне. Спусна се, изпружи шия и таман да го клъвне... и се нагълта с вода. Преди да се усети, Крак се мяташе назад като гумено пате (не, че беше виждал такова), захвърлено от тайфун, причинен от крилете на Черния ангел. Крак възстанови равновесието си върху водната повърхност и погледна към новодошлия: той бавно и величествено плаваше към него. Гърлените звуци продължаваха да излизат от клюна му и Крак усещаше, че му настръхват перата.

Нямаше как – той избяга в убежището на ятото си. До падането на вечерта той се криеше и наблюдаваше. Черният ангел стоеше неподвижно и привидно незаплашително. Останалите патици го избягваха или просто не му обръщаха внимание. Крак знаеше, това създание чака подходящият момент, за да ги хване неподготвени. Когато реши, че има достатъчно информация за потенциалния си архи-враг, Крак събра побратимите и посестримите си и прекара дълги часове, за да ги убеждава в необходимостта да действат решително, преди Черният ангел да ги връхлети с унищожителната си мощ, каквато несъмнено притежаваше. От гърлото му продължаваха да излизат звуци, ту ниски и страшни, ту високи и мощни, сякаш призоваваше Великото небесно езеро да се сгромоляса отгоре им. Звуците бяха силно деморализиращи и послужиха да убедят ятото в неизбежната заплаха за тях. Никой не мигна през тази нощ, докато се обединят и съставят план как да надвият врага си. Скоро решението бе неизбежно и очевидно:

Сформираха Патешката армада с три основни разделения: въздушно, подводно и поземлено. За Върховен адмирал бе избран Крак, разбира се и той прие ролята си с тежко, но решително сърце. А планът, измислен от адмирала, беше такъв: Ангелът очевидно беше най-силен по вод, затова поземленият отряд (наречен Пачи крак) щеше да заеме позиция по пясъчната ивица. С кряскане и фалшиви нападения да отвлече вниманието на Черния ангел, за да го насочи към брега. В това време въздушното поделение (на име Крилете на възмездието) щяха да се спуснат от небето в опит да парализират шията и гласът на Ангела и така да се предпазят от психологическите му атаки, които иначе щяха да предизвикат необратими психологически травми у войниците, според техния патешки учен Квак-ройд. Решителният удар щеше да бъде нанесен от водното поделение (дръзко нарекло себе си Пернатите акули), котио щяха да се промъкнат под водата, да избият нагоре и да завлекат Черния ангел към сандъка на Патока Джоунс. Поземленият отряд щеше да бъде поведен от самия Крак и щяха да имат задачата да избягат, за да започнат наново другаде, ако военният план се провали. Крак лично избра капитаните, които щяха да предвождат другите две поделения – млад и дързък паток на име Клъв за Акулите и умна решителна патица на име Крили за Крилете.

Решенията бяха взети и на сутринта щяха да действат. Но какво да правят дотогава? Настроението беше тежко, затова Крак оповести, че ятото трябва да изпълни Патешкият танц. Решението му шокира присъстващите. Патешкият танц бе свещен ритуал, който се изпълняваше само при успешна миграция през сезоните. Да се изпълни без значим повод, без необходимата подготовка и ритуали, беше нещо немислимо. Адмиралът остана твърд, въпреки протестите на множеството и скоро патиците прозряха мъдростта му: този танц щеше да повдигне духа им и да ги прости един с друг, в случай че това беше последната им нощ заедно. Затова изпълнихат танца с цялата пищност и отдаденост, на която само сплотено ято от патици бе способно. Крак се гордееше с тях, а те с адмирала си.

Зората пукна. Черният ангел беше притихнал и макар да не разбираха какво чака, смътно съзнаваха, че времето им изтича. Адмиралът отведе поделението си на уговорената позиция, въздъхна тежко, изду гърди и нададе своя могъщ рев. Пачи крак подхвана и скоро цялото езеро закънтя от звука им. Ангелът реагира. Бърз и могъщ, той се издигна във въздуха и щом ги забеляза, се насочи към тях. Крак не очакваше подобен ход, но планът продължаваше. Крилете на възмездието се спуснаха в най-подходящия моммент, готови да свалят Ангела обратно във водата с грация и финес. Само че постигнаха единствено да се сблъскат, навсякъде захвърчаха пера и тази топка от побесняло крякане налетя на Черния ангел. Заедно всички паднаха към земята. Обърканият въздушен отряд не знаеше какво да прави на земята, затова всяка патица литна сама за себе си и се пръсна във въздуха, а техният капитан Крили се оказа неспособна да ги спре.

Черният ангел се изправи. Крак знаеше, че е техен дълг да избягат, но трябваше да даде на Акулите време, за да се притекат на помощ. Ангелът кряскаше срещу тях – гневът му беше осезаем. Ей сега щеше да ги стъпче като слънчогледови семенца. Тогава Акулите се изтреляха от водата в перфектна бойна форма. Сърцето на Крак затуптя – те щяха да се забият в Ангела с цялата си патешка стремглавост и да го унищожат. Да, но и това се обърка. Акулите тупнаха на пясъка и забравиха, че са земноводни птици, затова започнаха да се въргалят и да кряскат безпомощно. Някои се изтъркулваха обратно във водата, където бързо се загубваха от поглед. Капитан Клъв просто се опъна като умрял. Сърцето на Крак замръзна. Черният ангел дори не забеляза провалилата се атака. Той разпери криле, изкряка грозно и... спря. Гърленото му крякане стана по-меко, почти напевно, което Крак намери за още по-ужасяващо. Продължаваше да напредва и стана ясно, че ако не действат, всичко ще бъде загубено. Крак неслучайно беше адмирал. Той изкряка заповед за отстъпление, разпери криле, наду се с цялата си сила и сам се спусна към страховития враг – поне, за да спечели време за другите. Престъпването на Ангела се превърна в бяг. Крак се приготви за сблъсък, но такъв не последва и той цамбурна във водата. Излезе тъкмо, за да види най-лошия си кошмар: Пачи крак не бяха избягали, а се щураха из дърветата пощурели и безцелни. В центъра на паникьосаното ято бяха не един, а два Черни ангела, като очите на най-черната бездна. Те стояха близо един до друг и играеха някакъв танц с шиите и крилата си. По нещо той напомни на Крак за любовен танц и с ужас адмиралът остъзна, че те се сливат. Крак се предаде и потъна във водата. Беше се провалил. Не успя да спре врага и ятото, домът му щяха да бъдат изтребени. Крак се остави на вълните да го носят и горещо се молеше да се удави, поне за да не види унищожението...

Когато се събуди, Крак установи, че се намира обратно в гнездото си, а цялото ято беше на мястото си, сиреч – пръснато на групички по езерото. Нима бе сънувал? Беше проспал цялата сутрин и обедното слънце приятно го припичаше. Топлината прогонваше целият мраз и ужас от сърцето му. Може би наистина бе сънувал... отпусна се и благодари на патешките божества за избавлението им.

Но тогава ги видя от другата страна на езерото... или беше него? Крак се вгледа, парализиран от страх. Различи две опашки и маса от пера. Черният ангел (или още бяха двама?) лежеше на брега на слънце и не се движеше. Може би беше във формата на какавида и скоро щеше да излезе от нея. Тогава щеше да настъпи Патешкият съдбовен ден, Квакнарок, където всички щяха да се пренесат във Великото езеро на небето. Там човешки ръце постоянно хвърлят най-редките и сочни семена, а патиците прекарват времето си в квакане и кълване с другия си най-страшен враг – кокошките. Такава съдба ги очакваше, в това Крак нямаше никакво съмнение. Но защо тогава всички бяха толкова спокойни? Така лесно ли бяха приели съдбата си? Сърцето на Крак се изпълни с гняв и презрение. Тези малодушни... не, той си наложи спокойствие. Той все още беше адмирал – главно защото никой не се сети да му отнеме тази титла. Крак не разбираше много от случващото се, но в едно беше сигурен: Черният ангел щеше да се пробуди отново. А тогава Върховният адмирал Крак щеше отново да е необходим. И този път победата щеше да бъде негова. Но докато това време дойде, Крак имаше още да се храни и да тлъстее за зимата.

II

Никога не съм била така изплашена. Мили мой Фиу, къде си? Не чуваш ли своята Фиола как те зове? Ела при мен, страх ме е... Нима хората са ни разделили завинаги? О, горчива съдба, о злочести човеци! Та вие, дълголетни твари, как бихте могли да разберете истинската любов между два черни лебеда? Как можете да вникнете в нежната грижа, в страстния плам, които таим един към друг?

О, горко ми, горко ми. Фиу, мили мой, ела при мен, умолявам те. Не смея дори да подам глава, за да видя къде ме изоставиха човеците. Така ли ще умра, свита в себе си? Не мога, аз също имам гордост.

Но какво е това? Някакъв груб звук, смъкно нпомнящ... ами да – мъжки представител на семейство Anatidae, род Anas от разряд Anseriformes. Иначе казано – един обикновен паток. Плаваше във вода на 2,23 метра от мен и ме оглеждаше ту с лявото, ту с дясното си око. Цялата му поза беше изпълнена с подозрение. Явно той изкряка така. Дали му се е загнездило нещо в гърлото, та го души така? Ех, ако Фиу беше тук, веднага щеше да го излекува. Веднъж спаси цяло семейство гугутки от хранително натравяне. Такъв герой си ми е той...

Е, обикновено не общувам с по-нисшите, ала благородни Anas, но живущото в местността ято можеха да ми помогнат да намеря любимия си – та те са толкова много, все щяха да са го виждали! Дали този е техен водач? Изглежда малко глуповат. Няма какво да се прави...

- Здравей, любезни ми патоко! Ще ме извиниш ли, ако се разперя, така ужасно съм схваната... Хей, какво правиш?

Едва що разперих елегантните си криле, които Фиу така обича и чисти с такова внимание, когато патокът пощуря! Взе да се мята във водата и да пляска с криле все едно, че ще го изям. Колко дивашко, никога не бих наранила друга птица. Е... с изключение на онази... „гъска“, която най-нагло се навърташе край Фиу в предишното ни езеро. При това беше бял лебед, сякаш моят любим би обърнал внимание на албинос. Затова си побъбрихме приятелски с нея.

А тук моят нов познайник, ако мога така да го нарека, продължи да дивее. Направи няколко кръга, пърхайки бясно над водата и кряскайки оглушително. Поведението му привлече погледите на всички околни пернати – и на петима човека. Какво срамно поведение! В своето щуреене патокът ненадейно се блъсна в мен. Изпищях от изненада и неволно го ударих с крилото си. Горкото създание отхвръкна и едвам се задържа над водата. Изглеждаше нелеп като шамандура, брулена от вятъра. Стана ми неудобно за жалката птица – явно беше по-изплашена и от мен. Фиу щеше много да се смее като му разкажа.

- Господин патоко, извинете ме! Дълбоко съжалявам, че Ви ударих, но трябва да признаете, че ако не се бяхте развилнели така...

Но преди да довърша, патокът избяга с порой от крясъци. Върна се при себеподобните си и до вечерта събра цялото ято около себе си. Какво чудно поведение. Дали... дали ми мислеха злото? Засмях се на висок глас. Внезапно стана тихо. Погледнах и всички патици гледаха смръзнати към мен. Перата ми настръхнаха, а видът ми явно допълнително изплаши мнозинството, защото се скупчиха още по-нагъсто.

Фиу, мили мой Фиу, къде попаднах? Що за място е това щом обикновената Anas няма уважение към горд представител на Cygnus atratus. Как можаха така да ни разделят, Фиу? Нима може да има подобна жестокост по земята? И какво друго ми оставаше, освен да пея; да пея за нашата любов, за нашите приказни танци и за нашата нежна грижа. Какво ми остава, освен да пея за теб, Фиу. Патиците явно не харесваха гласа ми, но какво ме беше грижа? Ако ще умра, заради серфски бунт, поне щях да умра с песен на клюна. Никога не съм била смела, признавам си, ала това щеше да е моят присмех пред лицето на смъртта. Така, където и да беше, сърцето на Фиу щеше да го тегли към мен и да ме намери, макар и разкъсана от патешки човки.

Нощта се спусна над новия ми дом. Дом, колко нелепо! То беше каторга без Фиу. Сгуших се в себе си, за да се пазя от студа, докато нежно плавах по водната повърхност, без да помръдвам наникъде. Патиците нищо не предприемаха срещу мен. Усещах, че още общуват помежду си, при това бурно. Не ме интересуваше. Смъртта ми щеше да бъде гладна, наместо кървава. Гласът ми пресъхна от пеене, но поне още имах разума да пея вода. Когато и този инстинкт секне, щях да потъна в мразовитите води, за да ме вземат в нежната си прегръдка, далеч от злокобния свят. С напредването на нощта се замислях все по-често дали да прекрътя живота си, но още в самото начало твърдо реших, че ще живея. Ще живея дори само, за да помня Фиу и какво значеше той за мен.

Часовете се нижеха бавно и мъчително. Емоциите ми ту бушуваха, ту заглъхваха, без да имам контрол над тях. Плачех, смеех се и вече бях убедена, че полудявам. Ала все пак не помръдвах и чаках търпеливо мъчението ми да свърши – ако въобще можех да се надявам на подобно щастие. Може би на заранта щях да се събудя и да съм загърбила мисълта за Фиу... Невъзможно, познавах себе си твърде добре, както и моята почти маниакална отдаденост към любимия ми. Каква ирония, да бъда сломена от това, което считах за най-съкровено. Светът наистина е жестоко място.

Едно нещо прекъсна размислите ми и видях, че патиците изпълняват някакъв прост, ала очарователен, по детски танц. Усмихнах се на семплотата на техния живот. Те никога не можеха да достигнат моите интелектуални височини... моето проклятие. Сърцето ми се сгря за тези мили създания и топлото чувство ми помогна да се отпусна и да заспя.

Събуди ме ужасяващият шум на множество дерящи се патещи гърла. Паникьосах се и базисните ми инстикти ме тласнаха да се вдигна във въздуха. Там се ориентирах и видях кряскащите патици, наредени по брега като някакъв разноцветен човешки църковен хор. Начело беше онзи омразен паток от вчера, надут като гъсок. Време беше да нахокам тези плебеи. Но тогава нещо се блъсна в мен, загубих контрол и полетях надолу към водата. Излязох мокра, премръзнала, изоставена, нападната и обидена. Но най-важното – бях бясна. Обхвана ме страшен гняв, какъвто не бях изпитвала към тези... тези никакъвци. И най-вече към онзи помпозен идиот, който ги насъскваше против мен. Престъпих към тях – те щяха да изпитат гнева на Фиола Сигнис Атратус. Тогава веднъж-завинаги щяха да научат защо ние сме господарите на цялото патешко царство – а не онези ефимерни албиноси.

Тъкмо предвкусвах сладкото отмъщение, когато нещо привлече погледа ми. Патиците, естествено, се разбягаха от силата на присъствието ми и смътно забелязах, че надутият паток ме напада. Пуснах го покрай себе си и той цамбурна във водата зад мен. Очите ми изцяло бяха приковани напред. Сред дърветата се открояваше черен силует, който още повече изпъкваше сред паникьосаните патици. Толкова познат... Нима беше възможно?

Той беше. Нададох радостен вой и се спуснах напред към моя любим Фиу! Щом ме позна, той също се втурна към ме. Срещата на шиите ни заличи всичко лошо в мен и беше най-красивото усещане на тази земя. Мили Фиу, мили мой Фиу, така силно ми липсваше. Така силно, така силно...

Запяхме в унисон и танцувахме както когато се срещнахме навремето. Пяхме и танцувахме, пяхме и танцувахме, докато изтощението сломи и двама ни и легнахме в сладка прегръдка. Каквото и да се случи сега, ние бяхме заедно и щяхме да го посрещнем като едно. Колко красив може да бъде светът!

III

- Окей, Митак, тук е добре – пускай я! Ха, така... Давай миличка, няма страшно. Браво на теб!

- Дали тук ще им е добре, чичо?

- Ама разбира се, щом посвикнат и ще се влюбят в мястото. Хайде!

- Ей, накъде? Ами мъжкарят?

- Него утре. Нека женската се аклиматизира, пък и патките да посвикнат.

- Дали ще се спогодят? Като гледам силно се възбудиха.

- О-о, те са винаги така. Помниш ли като ти казах, че ще пускам бели лебеди миналата година? А, така, всички патици напуснаха езерото и се изпокриха сред дърветата за цяла нощ. Ама спогодих им номер и пуснах мъжкия точно зад тях. Изпочупиха си краката, докато избягат обратно в езерото.

- Чичо, ти си жесток...

- Я стига, нищо им няма. Ето ти нагледен пример: лебедите все още живеят тук, а патиците сякаш са забравили, че са в далечния край на езерото и не им обръщат внимание.

- Хубаво, но пак имам съмнения.

- Добре-добре, ако ще ти е по-добре, ще нощувам тук на лагер. И без това ми трябва малко свеж въздух. Айде сега, бягай, че имаш изпити.

- Благодаря, чичо – лека ти вечер!

- И на тебе, момчето ми!

***

- Ало, кажи, Митко? Да-да, всико е наред тука... Но може би беше прав да се тревожиш. Каква олелия вдигнаха тези пернати! Идеше ми да тегля ножа на всичките, див беля, че ги обичам. А? Не-е, просто много крякаха... Женската е добре, спеше почти през цялото време. Ей сега отивам да пусна мъжкия, дано се укротят от присъствието му, че почти не мигнах. Не, няма нужда да идваш; казах ти, учи си там. Да, айде добре. Чао, Митко, чао...