В източния край на Караново, на стотина метра от последните къщи се простира около хиляда декара земя, която местните наричаха - Пущиняка. Естествено, че произходът на този топоним бе неофициален. През 1961 година един амбициозен заметник-кмет на общината , който виждаше бъдещето на града като областен, а защо не и столица някой ден (кой знай) измисли гръмкото - "Слънчев край". Хората опитваха да използват словосъчетанието, но им се видя твърде претенциозно и постепенно прилагателното отпадна, след време се загуби и "к"-то и остана само Рай. Сигурно карановци са свързвали името с Рая на сътворението, защото там имаше близо хиляда парцела, застроени с дървени вилички, лозя, овощни дървета и зеленчукови градини. Всеки имот бе електрифициран и сондиран, въобще - съботна мечта за работническата класа. Хората се гордееха, че могат като своите началници и директори да кажат в края на седмицата: " Заминавам на вилата!" С упорит труд, много лишения и оскъдни финансови средства, местните превърнаха пустеещата земя в  оазис на благоденствието. Къщичките бяха по-скоро  дървени бунгала, но имаше и един пример - Дечо Стумбела, който вдигна масивна постройка с тухли и бетон на два етажа и предизвика възхищението и завистта на всички останали. Ако имаше достатъчно време сигурно и други щяха да го последват, но дойде демокрацията и ............раят изчезна. Доста хора притиснати от безработица и недоимък започнаха да крадат имотите и постепенно собствениците им ги изоставиха. Така след пет-шест години Раят се опразни, само Дечовият палат стърчеше като паметник на глупостта. Карановци взеха да му се присмиват и подиграват, дори смятаха, че така му се пада. От китните градини нямаше и помен, стърчаха драки, троскот и магарешки бодил. Почнаха да му викат Пущинякът и да пасат там добитъка. Единственото хубаво нещо като спомен от миналото бе малко поточе, което извираше от самия Балабанов баир, преминаваше оттам и се вливаше по-надолу в Азмака.
             Тази вечер Дечо Стумбата и неговият приятел и съсед - Иван Пармака изведоха овцете на паша. Двамата имаха общо около двадесет животни. Не беше заради парите, а за да има с какво да запълват безкрайното свободно време като пенсионери. Юлското слънце се скриваше зад  Балабановия баир, но все още хвърляше кървави отблясъци в небето, които се отразяваха в рекичката.  
               - Стумба, помниш ли като деца  как играехме тука? - Иван се подпря на гегата си. Имаше среден ръст, бузесто лице украсено с прошарени мустаци и бирено коремче.
               - Да бе, Пармак, сетих се как крадяхме череши от лозето на бай Димо и как ни гърмя Геро Полския. - мъжът погледна усмихнат към  приятеля си с красива и чаровна усмивка, която се подчертаваше от две трапчинки на бузите. Въпреки побелелите коси изглеждаше отлично за своите години.
               - О-о-о! Никога няма да го  забравя! Напълни ми задника с печена сол, после цяла седмица не можех да седна. Хи-хи-хи! - смехът му огласи Пущиняка и накара овцете да спрат за момент пашата, за да го изпогледат.
                - Айде, гя, гя, убря....- Дечо извика на добитъка да продължи със заниманието си. - А сещаш ли се за Калинка Рижавата? Как ни направи мъже?
           - Бяхме на четиринайсет и се чувствахме много горди. Май на всичките ни бе за първи път. Дидо Пайтака предложи да отидем в тяхната вила и той като домакин започна пръв ....- Иван се почеса по тила и накриви каскета си. - След това дойде нашия ред, а последен остана Киро Шарана. После разказваше, че му рекла:" Тъй кат' ма гледаш да ти мязам на каца без дъно?" Дали го е казала не знам, но на Киро трудно може да се вярва. През цялата вечер, докато се учехме на любов, нашата учителка не спря да чопли слънчоглед.
             - Хо-хо-хо! - дълбокият гърлен смях на Стумбата огласи тишината, но този път овцете не вдигнаха глави. Продължиха кротко да пасат, а хлопките им леко да подрънкват.- За слънчогледа и аз го помня, доста ще е изчоплила нея вечер. Тогава беше на петнадесет, а скоро виждал ли си я? - обърна се към своя приятел и видя, че поклати отрицателно глава. - Миналата седмица я видях на болницата и се заприказвахме. Един зъб няма в главата.......Ама така е, като чоплиш много слънчоглед. - този път и двамата прихнаха едновременно.
             Луната се оцъкли. Щурците свиреха в тревите неповторими мелодии. Подухна хладен ветрец и мъжете облякоха якетата. После разтвориха сгъваеми столчета и седнаха. От рекичката се разнасяше жабешко крякане, което успокояваше животните.
             - Стумба, депутатите гласували седемнайсет милиона заем. Ние още стария не сме погасили, но се приготвихме за нов. - Иван стана сериозен и свъси вежди.
             - Не се накрадаха, не се наядаха вече двайсет години. Все едно и също, ама така ще е като не гласуваш за Волен. - Дичо докато казваше името на любимия политик, сочеше с пръст към небето.
             - Абе, стига с тоя Волен, стига с тая "Атака"! Само глупак като тебе може да им се върже! Какво по-различно ще направи? За нас, за народа никога не се сещат. На никой вече не вярвам, въртят си техните игри, а ние ....да му мислим с тези малки пенсии. Чу ли на Искров колко му била заплатата - 45 000 евро на месец. Е, бива, бива, ама триста процента разлика между неговата заплата и моята пенсия. - Пармака толкова се вживя в речта, че за да подсили ефекта свали каскета и го тупна в коляното. Думите не се харесаха на Дечо и видимо го подразниха.
           - Прав си, никой не мисли за нас. Ама ако Волен Сидеров ни подведе. Иване, все се каня, да те питам, но не съм намерил сгоден момент. Я, сега кажи, когато тръгвах за Либия, даде ли моето писмо на Вярка? - Стумбела впери напрегнат очи в приятеля си.  
           -  Какво ти щукна в главата, да питаш това след толкова време? Минаха четирийсет и три години. Сега Вяра е моя жена, роди ми прекрасна дъщеря. - мъжът докато казваше това, наложи отново каскета на главата. Промърмори нещо под носа си и продължи. - Какво е било преди това, хич не ме вълнува.  
            - Теб не те интересува, но за мен е важно. Знаеш ли какво мислех през всичките тези години? - въпросът бе по-скоро реторичен, затова Дичо не изчака да получи отговор и продължи. - Бях сигурен, че тя не го е прочела. Единствено ти знаеш, какво пише вътре. Май не само майка и е била срещу мен, но приятелят ми също. - човекът се поразгорещи и неговият гърлен глас отекна в нощта.  
              - Ами, да! Така направих, това бе моят шанс да я притежавам. Не всички са имали твоя чар, за да печелят женските сърца. Вярка щеше да е поредната в дългия ти списък от обладани и захвърлени. - гласът на Пармака трепереше от вълнение. Астмата му се обади и започна да диша по-учестено. - Ама, глупак като тебе никога не може да го разбере!  
               - Цяла вечер, ли ще ме наричаш глупак! Аз тук виждам само една будала и това си ти. Защо мислиш, че знаеш всичко? За мен това бе голямата любов, а ти обърка целия ми живот. - Стумбата вече не се владееше и крещеше. Дори овцете, свикнали с неговите децибели спряха да пасат и започнаха да блеят. Двамата мъже въобще не им обърнаха внимание.
               - Ай, сектир, бе! Животът съм му объркал. Затова ли сега се месиш на младите? Не желаеш твоя син, да има нищо общо с моята дъщеря. Защо, бе? Те се обичат, а ти - не, та не. Искаш и техния живот ли да объркаш, както своя?- Иван се закашля силно и дишането му стана все по-тежко. Съблече якето и разкопча горните копчета на ризата, но и това не помогна.
               - Абе, тъпак с тъпак! Аз ли ще объркам живота на младите?Какво знаеш ти? Как да съм съгласен с тази връзка? Мога ли да позволя брат и сестра да се оженят? - при последния въпрос гръмкия глас на Дечо мина във фалцет.  
               - Как брат и сестра? Какви ги бръщолевиш? - човекът едва успя да изрече това, задушаван от кашлицата.
                - Да, брат и сестра,.........защото аз съм биологичния баща на Яна. - Иван сякаш бе шибнат с шамар и тялото му потръпна. Скочи от столчето и замахна рязко с гегата да удари своя приятел. Стумбела се сви на кълбо и вдигна ръце, за да предпази главата си. В този момент емоциите се оказаха твърде силни за Пармака, защото изтърва тоягата и се свлече на земята.
                 - Иване, лошо ли ти е? Какво стана? - Дечо изпадна в шок от  припадъка на мъжа. Не получи никакъв отговор, а само хъркане в предсмъртни конвулсии. Извади мобилния телефон и с треперещи ръце набра: 112.  
                 Линейката на Спешна помощ се отзова бързо. Дежурният лекар провери пулса и дишането. Свали слушалките и те се свлякоха на врата му. Обърнат към Стумбела протегна ръка и каза:
                - Моите съболезнования, човекът е мъртъв. Ваш роднина ли е?
                - Не, бяхме приятели! - после сякаш се събуди от дълбок сън и добави. - Беше най-добрият ми приятел, говорехме докато пасяхме добитъка и изведнъж получи някакво задушаване (той е астматик), падна на земята и започна едно страшно хъркане.  
             - Ние ще откараме трупа за аутопсия, а вие може ли да уведомите близките? - лекарят говореше бавно и спокойно.
             - Да, да! А къде ще го отнесете? В нашата болница ли?  
             - Да, утре ще направят аутопсията и ако всичко е наред след 14 часа смъртният акт ще бъде готов и ще може да вземете покойника. - Дечо едва сега забеляза, че докторът е някъде на тяхната възраст.
                Шофьорът даде газ и линейката бавно пое към болницата. Вече нямаше за къде да се бърза.  
                 Стумбела седна на столчето и се хвана за главата. По едно време простена:
                 - Господи, какво направих? Защо казах всичко това? - мъката стягаше гърлото му. Заби нос в земята и остана глух и сляп за всичко наоколо.
                  Изведнъж сред тишината се понесе закъснелия глас на кукумявка като злокобен вестител на смъртта.  Никой в Пущиняка не забеляза това.