ПУСТИНЯТА(1глава)
4 min reading
ПУСТИНЯТА Отвори очи,светлината го заслепи и той примигна някоилко пъти докато свикне с нея.Стана и тръгна по горещия пясък,изгарящ босите му ходила.Една мисъл мъчително си проби път към мозъка му - той незнаеше кой е,не помнеше нищо!Продължи да крачи опитвайки се да си припомни миналото си.След минута или две,а може би дори час или два започна да си спомня разни откъснати мигове.Първо в главата му се яви следният спомен - тъмна стая,в която звучеше някаква музика с тежки звуци,но някак нежна.На легло,кръстосало крака беше седнало едно момче и тихо ридаеше.Нямаше време дори да си зададе въпроса - защо ли плаче това момче,когато стаята изчезна и вместо в нея се озова в автобус.На една от седалките беше седнало същото онова момче от стаята,но този път не плачеше - беше загледан през прозореца и явно мислеше за нещо.Преди да се зачуди какво ли го е накарало да се отнесе така,спомена изчезна.Вече не беше в автобуса,нито в стаята.Намираше се някаква улица пълна с хора.Но този път имаше нещо различно...момчето беше щастливо.Дали се дължеше на момичето,което държеше в обятията си?! Неможа да разбере,защото и този спомен се разми и на негово място се появи друг - намираше се на спирка,до него бяха същото момче и момиче,отново прегърнати,но от щастието нямаше и следа.Момичето прошепна нещо,но той не разбра какво - чу само как момчето до нея каза: - Не искам! Този спомен му разясни всички останали.Ето го автобуса,в които беше видял преди това момчето.Явно това момче беше дошло отдалеч,за да види любимата си и сега не искаше да се раздели с нея.Но ето,че се качи в автобуса и отпътува.Споменът продължи с това как момчето плачеше в автобуса.Тъкмо когато се опита да го оспокои,споменът отново изчезна.Отново беше в тъмната стая,отново звучеше същтата песен,но този път момчето държеше ножче.Допря го до ръката си и надраска нещо,което "госта" му не видя.В миг през главата му преминаха още и още спомени и преживявания - беше лято,бяха се събрали много голяма компания и се веселяха.После стана есен - в спомена си беше пред някакво училище.Момчето изглеждашо едновремено напрегнато и лиобопитно(явно това беше новото му училище).Последният спомен,които го "посети" беше как слизаше от един автобус.Носеше раница - явно се връщаше от училище.Тръгна по главната улица и последното което видя бяха фаровете на една кола връхлитаща върху него.След това настана тъмнина,изчезна дори пустинията,в която се намираше.Но той продължаваше да ходи напред и да мисли...видя толкова неща,но така и не си спомни името си!Докато бродеше така замислен един глас извика сякаш от друг свят: - Ронин!Ронин,моля те,отвори очи!Не се предавай точно сега! Момчето се зачуди: - дали викат мен,така ли се казвам - Ронин...какво е това име..звучи ми познато,дали това съм аз???И все пак тръгна по посока на гласа.Протегна ръка.Изведнуш отново беше заслепен от ярка светлина,но този път не примигна,защото не искаше да пропусне гласа,които го викаше.Когато очите му привикнаха към светлината,той видя около себе си някакви хора.Откъде ли му бяха познати?И ето - веднага получи отговор на въпроса си...това беше семейството му,той се казваше Ронин,момчето което виждаше в спомените си всъщност беше самият той.Когато всичко се подреди в главата му и най-сетне разбра кой е,попита какво се е случило.Човекът с бялата престилка,който явно беше лекър,му обясни че е бил блъснат от кола и че е цяло чудо,че е оцелял,защото е бил изпаднал в кома продължила цял месец.На мястото на което беше - този месец,в който е бил в кома,му се видя като минути или най-много като няколко часа...Каза да го оставят сам,за да размисли върху случилото се.Когато изпълниха желанието му той отново изпадна в дълбок умисъл.След като вече помнеше всичко,след като всичко в главата му беше подредено,той съжали че се е събудил.Светът,в които беше преди да се събуди,беше по-хубав.Нямаше толкова мъка,болка и тъга.Той искрено съжали че се е събудил,но си каза: - Ето,живота отново реши да ми покаже какво нищожество съм!Отново ме прееба!-обърна се на другата страна и заспа(сънува момичето от спомените си!). |
© Кристиян Тодоров All rights reserved.
