Мъжът се събуди призори и застана до тясното прозорче на стаята си в бащината къща. Погледна нагоре, където чукарите се губеха в сутрешната мъгла и зачака изгрева. По острите зъбери пробяга сребърно-розова ивица, върховете лумнаха в пурпурни пламъци, после всичко потъна в злато и слънцето бавно и величествено се показа над планината. Небето се къпеше в реки от огън и пеперудено синьо. В един миг цветната лава се изсипа върху скалите, между върховете, по долчинките и покривите на къщите.

   За Иван Данкин това беше мистерия. Помнеше танца на слънцето и планината още от дете. Сега виждаше същата картина и беше сигурен, че това се е случвало всеки ден от сътворението, та до днес. „Сигурно има някакъв всемирен замисъл всичко да се повтаря отново и отново, но този живот няма да ми стигне, за да го проумея” – мислеше си Иван Данкин и бавно започна да се облича. Отнякъде му се счу нещо, но той знаеше, че е сам в къщата и само озадачено врътна глава. Когато беше малко момче, баба Данка всяка сутрин правеше попара в две шарени паници и той се събуждаше от ситното им тракане върху тухлата на печката. Баба му отдавна я няма, няма го кучето Цецо, няма ги козичките, няма го и гласовитият червендалест петел, който редовно го хващаше за крачолите на окъселите панталони. „Що така ми е тъжно тази сутрин ?” – мислеше си Иван Данкин, докато зареждаше кафеварката. Сложи я на котлона и както си беше по чорапи, излезе на чардачето. Свежият въздух бавно се затопляше. Замириса му на гора, на село, на детство.

   - Капитане, дали се сети да сложиш кафе и за стария си приятел? – чу се глас зад къщата и почти веднага до чимширите долу се показа къдравата глава на Любчо Баса. – Вчера намина Даринка техничката и рече да й се обадиш, че ти е извадила документите за строежа. Сега сипи по едно кафе.

   - Сипвам. Качи се горе да го пием на високо, с изглед – зарадва се на новината Иван Данкин и метна една пъстра мушамичка върху голата маса. Донесе кафеварката и едно красиво шише с уважаващ себе си цвят, после пак влезе вътре и извади чаши, пакет кроасани, кутия вафли и една купичка с ядки. Докато Любчо се наместваше между масата и дървения парапет, Иван подреди всичко, наля кафе и по три пръста уиски в стъклените чаши.

   - Няма мърдане, щом вече имаме разрешително, ще се строи. А наздраве!

   - Наздраве! – вдигна чашата си Любчо. - Гледам колко се зарадва, че нещата се нареждат, но се чудя защо си даваш зор да строиш? Стегни си тая, какво й е? Живей бе човек, чунким не си се наработил, та пак!

   - Не е лъжа, така си е. Но има и друго - през годините по корабите съм си мечтал да събера пари и един ден да вдигна голяма, бяла къща в планината. Какви съм виждал по света, ум не ти стига. Що и аз да не построя такава, че и по-хубава?

   - Със сигурност можеш, ама за какво? Старата е малка, но ви стига. Капитане, да не би жената да те натиска?

   - Знаеш я Краса. Иска ново, с удобства и да се шири. То и аз не се давам, не е само до нея.

   - Вие си знаете най-добре – приключи темата Любчо Баса. Помълча, пък изведнъж рече:

   – Все ми е да те питам нещо, но ако не искаш, не ми отговаряй. Тая пролет - по Великден, в село дойдоха двама да си купуват имоти. Били от Варна и искат да си карат старините в Балкана. От дума на дума се разбра, че заедно сте порили океаните. Казват, че ти си ги запалил по планината. Ама ти викат Иван Пясъка, а ние тук те мислим за капитан. Не се сърди, но ми стана любопитно – подкани го Любчо Баса.

   Иван Данкин взе да се смее.

   - Като се чуло преди години, че съм се хванал моряк, в село веднага ми излязъл прякор Капитана – поде Иван. – Обаче това, дето ми викат Пясъка, е съвсем друга история.

Помълча, загледан към планината, разклати чашката и отпи от кафето.

   - Знаеш, че нашите отдавна се изселиха в Добруджа – искали са земя, че тук само чукари и камънаци. Баба ми Данка беше добра жена, работлива, но голям инат. Не тръгна с тях и останахме двамата, да не е сама. Прибраха я там, когато заминах в казармата. Щом се уволних - още същия ден, взех бързака за Варна. Оттам щях да отида при нашите. Пристигнах рано сутринта. Слязох от влака и ме лъхна един странен мирис, който ме стисна за гърлото, та едва си поех въздух. Сърцето ми се разлюля, краката ми се подкосиха. Като насън тръгнах по една улица и малко след това видях морето. Вярвай ми, братовчед, това беше! Не стигнах Добруджата. След няколко дни се качих на един кораб и тръгнах. Пътувах 40 години и нито един път не съм съжалявал. Събрах парици, създадох семейство, деца, дом. Имах всичко, но и една болест ми влезе в главата. Щом се върнех от рейс, тръгвах да търся земя. Ама не земя за градини, лозя и разни парцели. Купувах земя по брега - пясък, братовчед, пясък. Да ме питаш защо, не мога да ти кажа, но видех ли чистия пясък по брега, исках го. А той нали за нищо не става, хората гледаха да се отърват и ми го пробутваха, усмихнати под мустак. Документите на всеки имот слагах в зелена, картонена папка. В мукавения войнишки куфар на гардероба имах над сто зелени папки, а до него още един с толкова и дори повече. Жена ми Краса беше пощуряла. Даже по едно време се прибра при майка си, щото не искала да живее с Иван Пясъка. Е, върна се, ама с условия. Когато дойде демокрацията, пак купувах, но Краса вече беше претръпнала и не обръщаше внимание. Децата си хванаха своя път, аз по това време се пенсионирах и се чудех какво да правя. Един ден се прибирам от пазара с кайсии за компот. Гледам, Краса седи на спалнята, диша като риба на сухо, а около нея купища зелени картонени папки. „Не издържа, завалийката, на лудостта ми” – помислих си, дигнах я, та на дивана в хола. Напръсках я с вода и взех да я потупвам по бузите. По едно време тя се ококори, скокна и ме хвана за ризата.

   - Иване, ние сме милионери! Не, милиардери сме! – и така се закашля, че ми смрази сърцето. – Божке, сега вече ще ни убият!- нареждаше в несвяст жена ми.

   - Красе, успокой се, душо. Ще приключа с тоя пясък, край, обещавам – започнах да я успокоявам, а тя се втурна към телевизора и го пусна на новините. Не помня точно какъв беше репортажа, но тогава разбрах, че сега най-скъпите имоти в България, са пясъците по Черноморието.

   Та тези пясъци ставаха все по-търсени и все по-скъпи, а може би най-много от тях, имаше в моите зелени, картонени папки. Разбрах, че е дошло друго време - трябваше да се огледам, да се ослушам и да видя какво да правя с този златен пясък. Родата ме гледаше като Господ, но не им се вярваше да съм трупал имоти от ум и разум. Продължаваха да ме мислят за шантав балканджия, но с късмет. Аз самият не знаех какво да мисля за себе си. Нощем обикалях край морето и слушах как вятърът пищи между дюните, как се втурва сред сухите треви и свири ли, свири. Чудех се това знаци ли са или съвсем съм изгубил ума си. На другия ден продавах. Зелените папки от мукавения куфар взеха да се стопяват. Живеех като насън – всеки ден срещи, брокери, преговори, подписи. Пари дойдоха много - пари да видиш, но нито сън ме хващаше, нито спокойствие имах. Един ден тръгнах на юг. Имах там места – диви и отдалечени. Беше есенно време, но пред очите ми всичко белееше, обраснало с пясъчни лилии. В далечината грозно стърчаха строежи и няколко тежки машини ровеха и мачкаха пясъка. Нещо ме промуши в сърцето. Миналата есен този пясък беше мой и вятърът се криеше в острите треви на залива. В този миг разбрах, че съм приключил с търговията. Легнах на завет между дюните и цяла нощ съм си говорил с тях, с морето и с новата луна, която жънеше кадифеното небе горе. Представяш ли си, братовчед! Аз продавам живот и красота, а новите бизнесмени заливат това с бетон и го умъртвяват. Призори тръгнах обратно и се чудех как ще се разберем с Краса. Прибрах се, седнах срещу нея и й разказах долу-горе нещата така, както сега на теб. Краса се позасмя и каза, че се чудела кога ще се завърна и да си стана оня човек, който купува пясъците, а не ги продава. Та това е историята на Иван Пясъка. Вярно, мисля за къща тук, защото все ме сърбят ръцете за работа. Ама си прав – може просто да стегна тази стара бащиния и да заживея, както баба Данка някога – спокойно и просто.

   - Аз пак да питам нещо – обади се Любчо Баса. – Като кой да те знаем сега, братовчед? Като Капитана, като Иван Пясъка или като - право да ти кажа, някои ти викат Иван милионера? То всичко стига до тук, нищо, че сме в дълбоката провинция.

   - Иван Данкин съм аз, братовчед. Иван Данкин.

   Двамата станаха прави и си стиснаха ръцете.