ПЪПНАТА ВРЪВ

Здравей, сине!

Започвам писмото си със „Здравей!“, защото здравето е най-важно за всеки човек, да може изправен да продължи пътя си, да се радва и да страда, потънал в щастието, или в сълзите си, разгръщайки драките на живота... Не зная дали е съдба, или избор, но се моля на Бога да бъде с теб и в теб!

Говорихме по Скайпа... Виждах те толкова близо и много далеч от мен. Не можех да те докосна, да сложа глава на мъжкото ти, синовно рамо, да изплача, да извикам болката си. А дали щях да го направя? Сигурно – не. Само щях да прегълтам сълзите си, а на лицето си щях да положа усмивка, за да не те притеснявам допълнително. Ти имаш достатъчно болка, която виждах в набъбналите в очите ти сълзи. Сигурно и ти искаше да положиш глава на моето майчинско рамо и да да я изплачеш, да виеш като вълк, на когото е изчезнала вълчицата заедно с малките вълчета, но мъжката ти гордост едва ли би ти позволила.

Побърза да затвориш и екрана изгасна, но аз продължавах да гледам в него и те виждах, виждах похлупеното ти лице, разтърсваните от сълзи рамене, виждах болката ти, четях я, скрита някъде там – дълбоко в сърцето, в наранената душа, в безисходицата, в неизвестността, в мислите ти, потопени в хаоса. Четях... и сърцето ми се късаше от това, че не мога да ти помогна, че дори не мога да ти дам съвет, който да звучи правдоподобно. Изходи много и различни, но като тръгнеш към единия, той те повежда към другия, втория, третия... и накрая те връща в изходна точка, където няма светлинка, полъх на вятър, който да ти отвори пролука в лабиринта. Възелът на живота ти се е вързал многократно. Ти го върза, други ти помагаха, но те оставиха сам да го развързваш. Зная, че рано, или късно ще го развържеш, с много загуби разбира се, ще продължиш напред, защото животът не позволява стоенето на едно място. Той е изцелител и отмъстител... Белезите от раните ще носиш до последните си дни, но те ще ти показват повече да не грешиш.

Колко обнадежден беше, когато замина. Не исках да ти преча, макар че сърцето ми се свиваше на юмрук и от него капеше кръв, която и днес облива душата ми, и колко ли още... Радвах се, когато те виждах успял и щастлив, когато се ожени за жена чуждоземка, от друга държава. Мислех, че ще ви посрещна с благословията си, че тук ще направим сватба, ще съберем близки и приятели, ще се запознаем с нейните родители, близки, но тя не пожела да дойде тук, и на теб забрани да идваш. Зная, че си страдал, но нали аз съм те учила да гледаш семейството си преди всичко. Самата аз се успокоявах с тази мисъл - „Нека е щастлив, нека създаде здраво семейство!“ Скривах мъката си, но тя нарастваше, особено когато ви се родиха близнаците, а аз не можех да ги видя, да им се порадвам. Нали това е мечтата на всяка баба, да ги вземе в ръцете си, да ги нацелува от главичките, до петичките, да прехвърли своята обич в малките им сърчица... Но докосването липсваше, липсваше всичко лелеяно, мечтано... Не зная щастливи ли бяхте. Не зная кой крив, кой прав, но всичко за теб и за мен свърши, свърши с това, че тя в една нощ, когато теб те нямаше, ограби дома ви, ошушка до стотинка, взе си децата и замина за своята родина. Последва издирване, дела, развод, но децата бяха присъдени на майката. Ти остана сам да тъжиш и плачеш за жена и деца с надеждата, че те някога ще се върнат, докато не разбра, че тя отново се е омъжила в родината си. Тогава загуби всякаква надежда. Имаше право да виждаш децата си, но те бяха на хиляди километра разстояние от теб. Виждал си ги само веднъж, но те не те познаваха, говореха чужд език и едва ли разбраха, че ти си им баща. Знаят това, което майка им е казала. Разбирам твоята болка и трупам своята, а тя расте с всеки изминал ден, расте и ни погубва. Аз ще си отида с нея, но ти, ти си млад, животът е пред теб, как ще го извървиш? Предложих ти да се завърнеш в дома, но ти ми отговори, че едва ли би могъл тук да изградиш отново бъдещето си с проблемите, които има цялата ни държава. Разбирам... Разбирам, че там те задържа и спомена, и искрицата загубена надежда.

Изтрий сълзите си, сине и продължи! Бог не дава само мъка. Сигурно ще ти изпрати и радост. Може би тя ще е по-слънчева, ще изпиташ ново щастие. Животът е трънлив, с възходи и падове, но ако е изживян честно, ще имаш и хубави мигове. Живей с любов в сърцето си! Болката е тази, която те връща към теб самия, за да те изправи по-силен и по-мъдър.

Ще изпратя ли писмото си? Сигурно няма. То е моето откровение пред самата мен. А теб ще видя отново на Скайпа и ще четем между редовете на думите си, взаимно ще се успокояваме, но всеки ще знае своите болки, страхове, надежди, неразривно свързани едни с други, както ни е свързвала пъпната връв...

08 10 2017