Feb 11, 2016, 5:27 PM

Първа глава 

  Prose » Narratives
472 0 0
6 мин reading

Първа глава

Това предградие не приличаше на останалите. То изобщо не можеше да се нарече така. Мястото можеше да се определи само по един начин-Ад, обитаван от нещастници, наказани да изкупват греховете си. Но какви грехове бяха извършили тези нещастници, та животът ги наказваше така жестоко. Сякаш те бяха виновни, че са се появили на тази земя. Тук хора нямаше, а само едни сенки, обречени на доживотно страдание.

 Улиците тънеха в боклук, кал и мръсотия. Наоколо се носеше ужасна смрад. Всички дворове на ''къщите'' тънеха в мръсотия. Всичко тук бе тъй отблъскващо, че ако някой случайно минеше през това отблъскващо място, повече никога нямаше да се завърне. Но този заблуден човек се плашеше не толкова от състоянието на това предградие, а от неговите обитатели - ходещи мъртъвци. Едни „клетници' затворени в затвор, от който излизане няма, докато си жив. А смъртта почти винаги е за предпочитане пред вечните мъки. Тук нямаше живот само тежко пребиваване. Просто едно съществуване. Животът на тези същества бе еднообразен, скучен и мъчителен. Никой не мислеше за техните мъки, за техните желания и мечти. Животът твърде рано им ги отнемаше - и желанията, и мечтите. Заменяше ги с болка и страдание.

Тук не можеше да се открие нищо, което да успее да впечатли който и да е. Тук, там можеше да се срещне някой просяк. Той нямаше да се задържи дълго, на това забравено от Бога място. Често се срещаха и пияни хора. Глупци, които се заблуждават, че алкохолът би решил някой от многото им проблеми. Какво друго можеха да сторят те? Крадците бяха следващите, които се подвизаваха на това проклето място. Дебнеха от всеки ъгъл, ала плячката съвсем не им достигаше. Те предпочитаха по-големите квартали. Разбира се, там имаше много по-голяма вероятност да ги заловят, но рискът си струваше. Ако се справеха безпроблемно дълго можеха да пируват с придобитото съкровище.

Животът бе отнел на тези несретници абсолютно всичко. Бе ги направил безчувствени, бе им отнел радостите. Нищичко не им бе останало. Нямаше на какво да се зарадват. Те не получаваха ни една хубава новина. Всъщност за тях новина бе, че са намерили още някой друг труп. Що за новини? Деца и възрастни умираха постоянно. Било от болест или недохранване. Все едно, смъртта изобщо не подбираше жертвите си. Тук никой не бе изпитвал никакво щастие, никакво задоволство. Съдбата им бе отнела всеки шанс за по-добър живот.

* * *

В това предградие живееше един млад мъж, който съществено се отличаваше от останалите обитатели на този Ад. Да той принадлежеше към тях, бе част от тях, но не можеше напълно да се причисли към тяхната група. Не може да се отрече, че бе беден. По-беден и от църковна мишка. Животът изобщо не го бе помилвал. Напротив, още като малък бе изгубил майка си, на осем почина и баща му. През цялото време се оправяше сам. Смъртта на баща му изобщо не го натъжи. Приживе постоянно го тормозеше. Биеше го, караше го да изкарва пари, а после изпиваше абсолютно всичко. Никола не го обичаше, честно казано го ненавиждаше. Не мразеше само него, но и всички около себе си. Мразеше бедността, мразеше и тези бедняци, мразеше и богатите. Те не заслужаваха нито една от привилегиите, които имаха. Те изобщо не се замисляха за живота на хората като него. Тази омраза го изгаряше от вътре, задушаваше го много повече от тежката миризма наоколо.

Животът не го бе пощадил, но той притежаваше нещо, което го отличаваше от всички. Притежаваше красота, която нито мръсните и окъсани дрехи, нито видът му можеха да прикрият. И в най-окъсаните дрипи той бе красив. Това бе дяволска красота. Никола не бе глупак. Притежаваше интелигентност, въпреки че никога не бе посещавал училище. Борбите му с живота го бяха направили силен и издръжлив. Това бе и другата отличителна характеристика на този човек. Животът все още не го бе пречупил. Всеки негов удар го правеше още по-силен и по-целеустремен. Не бе успял да му отнеме способността да мечтае. А какви мечти имаше той. Но това далеч не бе всичко. Още като юноша бе забелязал, че се отличава от другите. За нищо на света не желаеше да изгуби това преимущество. Първо Никола бе красив. Къдравите му черни като абанос коси бяха в контраст с бледото му лице. Животът на това място не бе никак лек и това обясняваше защо изглеждаше тъй блед. Очите му винаги блестяха по един странен начин. Самият му поглед бе много магнетичен. Трудно се забравяха тези сини очи. Ала знаеше и още нещо, че красотата далеч не е всичко. Ако разчиташе само на нея, до никъде нямаше да стигне. Знаеше, че му трябва още нещо, все още не знаеше какво. Дълго размишлява върху това. С красотата си можеше да си намери някоя глупачка, която да го изведе от това място. Но не това искаше той. Бе решен да се махне от този затворен кръг на Ада, но не и като се превърне в домашен любимец на някоя разглезена госпожица. Мислейки си стигна до една идея, лесно можеше да спечели доверието на всеки, ако изглеждаше невинен като ангелче. Просто трябваше да се опита да прикрива максимално чувствата си и всичко щеше да е наред. Не очакваше нещата да се получат още при първият опит. В началото наистина не се получаваше. При най-малката обида се разгневяваше и планът му да изглежда кротък рухваше. Малко, по-малко откри, че играта с хората му се отдаваше. С всеки изминал ден ставаше все по-добър актъор. Умееше да заблуждава всеки с невинното си изражение. Беше овладял занаята на крадците доста добре, но знаеше, че рискът е голям, а в никакъв случай не искаше да прекара остатъка от живота си в затвора. Имаше и още една причина. Не желаеше да работи заедно с тези отрепки. Той си мислеше, че е много по-различен от тях. Донякъде бе прав. Мисълта, че им помага го дразнеше ужасно. Предпочиташе унижението. Други планове кроеше за бъдещето си. Затова се прехранваше като просеше по улиците. Напълно безопасен занаят, а крадците не го доближаваха, защото вече някои от другарите им си бяха патили от него, докато са се опитвали да му отнемат плячката. Губене на време. В началото трудно преглъщаше обидните намеци, но успя да се научи да се владее, достатъчно, за да не избухне още при първото оскърбление. Но буйният му нрав все го вкарваше в някоя каша. Колкото и да се опитваше да се владее, ако нападките продължава твърде дълго забравяше за своята роля и показваше истинското си лице - на истински демон.

Вече се владееше за все по-дълго време. Тежко преглъщаше присмехите на минувачите, но се справяше добре със своята роля. Лицето му все изглеждаше тъжно. Умееше да изменя гласа си, за да звучи много по-измъчен. Ако го заговореха, представяше живота си като една голяма трагедия. И на всеки му ставаше мъчно като го слушаше. Цялото му същество издаваше трагизъм и още повече засилваше красотата му. Но едно не можеше да промени, ако някой погледнеше в очите му би избягал от ужас на секундата. Той щеше да види омразата и ненавистта му. Те бяха тъй силни и пагубни като змийска отрова. Щеше да проникне в душата му и да види мрака в нея. Тя бе тъй черна. Видеше ли душата си в огледало сигурно сам би се изплашил от себе си.

Понякога, когато оставаше сам за повече време и добре премисляше всичко, в съзнанието му изникваха картини от детството. Спомняше си за своята майка. Може би тя бе единственият човек, който не мразеше. Дори сам не вярваше в това. Но наистина миналото му нямаше нищо общо с настоящето. Започнеше ли да мисли за онези, отдавна отминали дни, всячески се опитваше да се отърве от тях. Днес си поставяше цели, които в утрешния ден трябваше да постигне, не можеше да мисли за тези глупости. Това бе минало и минало трябваше да си остане. Така мислеше той. Само по този начин можеше отново да се върне към тук и сега.

© Мони All rights reserved.

Книгата, която е започната все още няма заглавие, за което се извинявам, най-сърдечно. Самата тя все още не е завършена.

Следва продължение!

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??