ПЪТНИК

Беше студен зимен ден, няколко дни след новогодишните празници. Бях тръгнал да се прибирам в родния си град Габрово, за да се видя с родителите си. Когато пристигнах на гарата във Велико Търново, откъдето тръгвах, като всеки редовен пътник си купих билет и се качих във влака, в който имаше доста хора. Подминавах поредното полупълно купе, когато изведнъж се обърнах и реших, че ще пътувам в него. Вътре имаше трима човека – двама мъже и младо момче. С влизането си попитах дали местата са свободни и младежът ми кимна положително, а мъжът, който седеше до прозореца, дори се надигна да ми направи място, но аз вече бях седнал срещу него.

            След кратко пътуване започнах да се заглеждам срамежливо в този човек и чак тогава забелязах странния му вид – той беше старец, може би над 70–те, облечен със стар панталон, може би като тези, които овчарите носят, целият окъсан и окърпен. Краката му бяха обути със стари изтъркани войнишки кубинки, не един или два пъти преправяни. Връзките им бяха завързани на груби възли тъй, като че ли са били скъсвани и отново съединявани. Мъжът беше наметнат със старо дебело, карирано платнено палто, което също беше опърпано  и под което едва се виждаше дебела риза. Под прозореца видях диагонално закрепена дървена тояжка, явно служеща като бастунче, с което да се придвижва. През рамото му бе преметната вехта мръсна раница, която стоеше до него и напълно подхождаше на външния му вид. На главата си носеше странна забрадка, подплатена отвътре с вълна, а под нея се подаваше черна кожена шапка, изтъркана и изпокъсана с годините. Под тази шапка видях как непрестанно ме гледат две сини очи, пълни с болка и страдание, издаващи жестоката съдба на този старец. Две мили очи гледаха в мен и може би тайно са си припомняли годините, когато и мъжът срещу мен е бил на моите години. Очи, гледащи с добрина и скръб, искащи може би само малко внимание. Тези очи примигваха бавно и заедно с треперещите присвити устни от брадясалото лице на този дядо разкриваха пред мен цялото му нещастие. Изведнъж сърцето ми претръпна и изпитах съжаление към пътника. В него виждах всеотдайност и доброта, и отново се досетих за готовността му да ми отстъпи място при влизането ми в купето. Може би днес повечето хора биха се отблъснали и погнусили от външния вид на този човек, но аз исках да му хвана ръката и да го подкрепя по някакъв начин, който и сам не можех да намеря.

            По време на пътуването старецът задряма. Тогава забелязах грубите му треперещи ръце и се вгледах по-задълбочено в него. С тези ръце и с потта си навярно този мъж се е трудил честно, за да намери начин да оцелее в този снобеещ свят. Свят, безчувствен към страданието на другите и нечуващ чуждата болка. С какво този старец беше заслужил тази съдба? Какво може да е сторил и чии грехове изкупува? – питах се аз през цялото време, като чувствах сърцето си претръпнало. А откъде идва този човек и накъде отива? Дали си има някого, с когото да прекара празниците? Едва ли, мислех си, може би друг е поводът да пътува по това време. Може би е бил извикан някъде на работа и е отишъл, за да изкара малко пари?! Само такива въпроси минаваха през главата ми по това време и не намирах отговора им. Като че ли изведнъж бях попаднал в един свой свят и ми се прииска поне за малко хората да не бъдат такива егоисти и да отворим очите си и за чуждата болка. Много хора днес са като този старец и бих бил щастлив да видя усмивка и на тяхното лице. Това не е трудно, защото те се радват и на най-малкото. Но дали можем да разтопим леда от сърцата си и да осъзнаем и тъжната страна на реалността?

Дойде време да слизам от влака и на излизане от купето си казах: „Всеки може да бъде на неговото място”.