Лина усещаше силата на морския звяр. Неземните му писъци отекваха в ушите ѝ, караха я да се разтреперва. Замахът на пипалата му я правеше още по-безпомощна. И имаше чувството, че то се е появило от дълбините само и единствено заради нея. Тя може би беше обяда му.
   С неописуема скорост към Лина се стрелна едно от пипалата на съществото. Преди тя да реагира, то вече се беше омотало по нея. Сграбчило я беше в своята примка, от която нямаше излизане. Лина се опитваше да се измъкне, но безсмислената ѝ борба срещу чудовището не помогна, както и писъците.
  Звярът я вдигна във въздуха. Тогава Лина осъзна какво е това същество. На пръв поглед гигантски октопод или сепия, но беше много повече от това. Това беше древногръцкият митологичен звяр Кракен.
  Ужасът в очите на Лина беше неописуем. Това очевидно беше краят на нейните дни. Кракенът я понесе към устата си - идеален кръг, въоражен с няколко гигантски зъба. Лакомо набута Лина в устата си и веднага я погълна, заедно с малко солена вода...

*********************************************

  Тя отвори очи. Силна миризма на мърша я накара да се закашля. Стана и се огледа наоколо. Странна гледка се появи пред нея. Да не би да се намираше в някакво животно? Ооо, да, тя си спомни, че беше погълната от Кракен. Що за лудост? Паника обзе Лина. Беше станала наистина обядът за тази твар. Но как е още жива? Силно главоболие я мъчеше. От колко време беше тук?
- Хей!
Лина се стресна. Да не би да беше сама?
- Хей, добре ли си?
Лина се огледа. Зад нея стоеше чернокосо момче, ненормално слабо, с изпокъсани дрехи и на пръв поглед изтерзан вид.
- Аз... какво става? Как... - напъваше се каже нещо Лина.
- Говориш - значи си добре. Здрасти... приятно ми е - безобидна усмивка се изписа по лицето на момчето.
Лина беше объркана, уплашена и учудена, че не е единствената жива жертва в корема на Кракена.
- Здравей, но как? Как сме живи? - най-после попита Лина.
- Късметлии сме, но нямаме никакъв шанс да оцелеем. Между другото - казвам се Максим или за по-кратко Макс. - засмя се момчето детински.
- Аз съм Лина. Но чакай... ти сега какъв си: бог, полубог, чертвъртбог...
- Какво? Не съм бог. Човек съм - ухили се Макс.
- Сериозно ли? - радост се изписа по очите на Лина.
- Абсолютно. - увери я момчето.
- Най-после! Не съм единствената в тази лудост! Но как? Как се озовахме в този свят? Имаш ли някаква представа? И от колко време си тук? А как попадна в Кракена изобщо? - множество въпроси се отприщиха от Лина, която се зарадва, че най-после не е сама.
  Преди Макс да успее да осмисли всички тези въпроси, всичко се разтресе. Повали ги на земята. Нещо се случваше с Кракена...