Афродита почти не обърна внимание на изумлението на Лина. Само ѝ хвърли един поглед и продължи грациозно да крачи към Макс. Той беше стъписан. Към него идваше богинята на любовта и красотата, самата прелест и елегантност. Той беше безмълвен. И остана безмълвен след като тя съвсем спокойно мина през него. Сякаш той не съществуваше.
 Макс не почувства нищо. Обърна се и видя как тя продължава напред към гората.
- Хайде, Макс, да я последваме. - Лина го хвана за рамото - Не я зяпай така. Тя напълно те игнорира.
Макс се отърси от транса и двамата последваха Афродита. Надяваха се тя да ги заведе някъде. Да им помогне да открият нещо нормално в цялото преживяване.
 Гората се превърна в джунгла. Макс и Лина едва успяваха да си проправят път, докато Афродита се движеше напред без никакво усилие. Може би минаваше и през дърветата?
 Накрая Афродита спря. Беше застанала пред едно дърво. Макс и Лина застанаха зад нея в очакване. Богинята погледна към небето. После сложи едната си ръка на дървото и затвори очи. Около нея се понесоха цветчета и листенца. Обгърнаха я и изчезнаха. Заедно с тях изчезна и Афродита. Лина ококори очи. Надяваше се на нещо нормално, а се озова в епицентъра на свръхестественото. Никога не беше знаела, че Афродита е била погълната от куп цветя и листа.
 Лина се доближи до дървото. Почуди се дали с нея ще се случи същото ако погледне към небето и сложи ръка на дървото. Стисна ръцете си в юмруци и каза:
- Макс, ела.
Макс бързо пристъпи до нея, учуден от увереността на спътничката си.
- Погледни към небето и после сложи ръка на дървото. - заповяда Лина.
И двамата направиха същото. Затвориха очи. Опряха се до огромното дърво и стиснаха здраво зъби. Усетиха порив на вятър и слънчевите лъчи по кожата си. Сякаш се издигаха в небето...
 Когато отвориха очи, бяха заслепени. Всичко около тях искреше. Намираха се в просторна стая. Стените ѝ бяха боядисани в златисто жълто, както и подът. Таванът беше бял. Огромен, красив и златист лампион се клатушкаше над тях. Огромно бюро, позлатено и украсено с различни фигури най-вече на Слънцето стоеше срещу тях, както и две кресла със същият цвят. Беше толкова жълто и златисто, че човек можеше да ослепее. Макс забеляза картина, окачена на стената.
- Хей, виж тази картина. Виждала ли си тази планина?
- Да, в храма на Атина. Но го нямаше това слънце отгоре ѝ. - заключи Лина
 В това време в стаята стана още по-ослепително. Порив на топлина и светлина накара двамата да покрият очите си с ръцете си. Таванът се разтвори и нещо се приземи с гръм и трясък зад тях. Лина усещаше присъствието на още някого. Когато най-накрая отвори очи, примигна, за да види какво стои до тях. Една огромна колесница, облечена в типичния за стаята златист цвят се беше сгромолясала от небето. А до нея стоеше един пълен господин, носещ слънчеви очила и облечен в златен смокинг - точно като кожата му.
- Кои сте вие? - изгърмя гласът му в стаята.
- Аз съм Макс, а това е Лина. Ние... ние сме хора.
- Какво правите в офиса ми? - разяри се господинът.
- Не знаем. Допряхме ръце до едно дърво и се озовахме тук. - отговори плахо Лина
- Дървото на острова ли? Онова високото? Това не е дърво - просто е с такава маскировка. Това е портал. Можете да отидете където си помислите, че искате да ходите.
- Значи можехме да се върнем в света на хората? - изуми се Лина.
- Да - потвърди мъжът.
 Лина изпита тъга. Беше на крачка да се върне към нормалния свят. Може би загуби единствения си шанс.
- Между другото, казвам се Хелиос. - подаде ръка господинът на Макс.
- Приятно ми е, Хел... Чакай - Хелиос? Като богът Хелиос? Този на слънцето? - запетлечи Макс.
- Същият - разсмя се гръмко Хелиос.
- Ние много съжаляваме, че Ви притесняваме, Хелиос, но сме тук от известно време и искаме да се върнем в света на хората. Пан ми каза, че за тази цел трябва да намерим Персефона, но не знаем как да стигнем до Царството на мъртвите. - обясни Лина
- Спокойно, аз знам всичко. Е, не знам къде е Царството на Хадес, но знам пътят към него. Хайде, качвайте се в колесницата и да потегляме...