Той вървеше през полята на отчаянието и безвъздушието го обгръщаше...
Светлината ставаше все по-малка... Огънят гаснеше...
Смисълът отказваше да се появи... Объркан, потъна в забрава, която му донесе истината...
- Ела, хвани очакващата ми ръка! Желанието за живот не е ли груба безкрайност?
Готов си да вървиш СЕГА! Достатъчно живя в реалност!!!
Знаеше кой го зове... Осъзна всичко... Не искаше да се предава... Искаше да има избор...
Но нямаше... Докосна безплътната си същност и потъна в безвремието...
Той посрещна съдбата си...
Устните му се извиха в агония...
Очите му продължиха да търсят красотата, която им беше отнета...
Тялото напразно се опитваше да открие топлината, която го караше да живее...
Сърцето му се свиваше от болката, която беше сграбчила вярата му и не искаше да позволи на мечтите му да полетят...
Душата му крещеше за помощ търсейки надежда в непрогледната тъмнина...
Губеше светлината в съзнанието си и се отправяше към неизвестното...
Сянката го изгледа... Мракът се затвори... Той нарисува любовта си върху коричка лед и
тя умря с неговото топло събуждане... Но нейният характер остана завинаги в прозрачното
бездушие на времето...
Очите се затвориха безпомощно с тъга, мечтаейки отново да видят красота...