Слагам очилата. Да, онези, същите... Розовите... Не са просто розови очила, а са онези, които прикриват цялото ми лице. Под тях кожата ми изглежда розова, а над тях целият свят преминава през всички нюанси на този прелестен цвят. Взимам ключовете от колата. Заминавам...Единственото, което знам е, че тръгвам от тук. Тук е тази повратна точка, в която си казах майната му... стига сълзи, стига болка, и аз съм човек, който иска да бъде щастлив. Не знам накъде съм тръгнала, нито къде ще отида. Запалвам двигателя и политам с вятъра и мечтите. Музиката придружава пътуването, добавя онази магнетичност, която липсва когато си моно -  сам, чуващ единствено мислите си. Сега пътуването ми е стерео – музика + мисли. И тази комбинация се блъска.... тъжни мисли - весела музика, весели мисли - тъжна музика. Музика без мисли и  мисли без музика. Резервоарът ми е пълен. Гарантирам си, че ще стигна възможно най-далеч. „Бягството не е решение” – крещи вътрешният ми глас. Не ми е притрябвало да решавам каквото и да било. Излизам  да вдишам въздуха и да усетя аромата, излизам, за да чуя мелодията на живота. Излизам, за да мога да се прибера. Искам да усетя свободата, независимостта. Ако ще се върна, значи не бягам. А аз ще се върна. По-скоро  този, който ще се прибере,  няма да съм аз. Ще бъде нов човек – пречистен. Както се казва „Не можеш да преминеш два пъти през една и съща река”. Дали защото водата в реката се е сменила? Според мен просто ти няма как да си същият. Водата си е вода, но човек непрекъснато се променя, помъдрява, преживява... Тръгвам през сълзи към новото Аз и скоро ще се върна... с усмивка...