Този път няма да е литературно творение. Не е и любовна история. По никакъв начин не може да се сравни с романтичните романи на великите писатели. Нека бъде просто разказ. За мен,за него и за нас. За нашата много неочаквана среща. За Варна, за Шумен, за Бургас и за пътуванията, за да достигнем един до друг.

Точно след прибирането ми в България, бях излязла на по питие с най – близката си приятелка във Варна, която по стечение на обстоятелствата познаваше него, от Шумен.  И аз просто му писах. Един ред точно!  И последва едномесечна виртуална комуникация, която ме разсмиваше, натъжаваше (все пак, друго си е на живо), но ме караше да се чувствам щастлива. Докато в един момент се стигна до нашата първа среща.  Неговата територия, неговите хора и аз. Но толкова много се почувствах себе си, че чак за секунда се уплаших. В първия момент в който ме видя, той просто ме прегърна. Заради някакво си обещание от моя първи ред, който му бях написала. Което нямаше как да не ме изстреля във висините на щастието. Че той помни, че той си е направил по – точно труда да запомни. Първото впечатление казват било най – важно. При мен беше перфектно. Последва една вечер изпълнена с много смях. Непозната сред познатите. Но изключително много на мястото си. Дойде вечерта, той просто легна до мен и след известно време бях на най – невероятното място за момента – прегръдката му. Никога не бях мислила, че с един непознат човек можеш да почувстваш, че нещата който правиш за пръв път с него сякаш си ги правил минимум половин живот. Няма да преувелича, ако кажа че точно в този първи интимен момент с него се почувствах толкова жива, истинска, в кожата си и както искате го наречете. Почувствах истински отново. Почувствах се женствена и желана.

                Но все пак не сме излязли от приказка на Шарл Перо и дойде момента на разочарованието. Първо – разстоянието, второ – новината за неговата връзка, трето – и двамата ни предстои заминаване. На него по – скоро от колкото ми се иска, на мен – незнайно кога в много близкото бъдеще. Все  „добри“ фактори. След като научих новината за приятелката, бях попарена. Видях как приказката ми се изплъзва и някой друг почва да я пише вместо мен. Исках да го видя, исках да прекарвам времето си с него, исках да вярвам, че и той го иска, че щастието може да се случи и на мен. Истинското щастие, не онези измамни моменти, както казва народната мъдрост „за да си замажем очите“. Исках отново да се почувствам толкова добре, както беше първия път в прегръдките му.  Защото едно разстояние не може да ме спре да си изживея моментите . И той дойде. Да, дойде на моя територия, при моите правила, при мен. Последва вечер, която бих описала като епична. Винаги съм се притеснявала, когато съм с някого за първи път. Е, сега бе всичко друго но не и притеснено. Аз просто литнах. Бях Икар, макар и да бяхме затворени в една стая. Само той и аз. Видимо му дадох тялото си, но знаех, че рано или късно ще дам и сърцето си. Не че го исках, знаех че нищо няма да промени това, но нямаше друг начин. Не може да си безкрайно щастлив и да не искаш да дадеш всичко, което можеш. Смях, разговор, емоция, страст, себе си. Показах му, че аз се наслаждавам на момента, че за мен невъзможното е нищо, че искам ли – постигам! Защото исках него! Макар и за една нощ, макар и много условия – бяхме заедно.  И аз бях най – щастливата. Мисля си, че и той. По – потаен е от мен, ама нали знаете – от действията и поведението човек разбира много. Прегръщаше ме постоянно, целуваше ме, държеше ме за ръката, така сякаш винаги ръката ми е била в неговата. Всичко се случваше естествено.

                Но и този път момента ни свърши. Той си тръгна за Шумен, аз останах във Варна, той при нея, аз сама. Реших, че няма смисъл да продължавам по този начин. Та аз искам да съм първа, да съм единствена, да не се притеснявам да звънна, да пиша... Точно след 2 дни бях при него. С приятелката ми, която прояви благоразумие да ми търпи драмите, моментите, настроенията, просто защото виждаше радостта в очите ми. Знаех, че другата ще е там, знаех че трябва да се изправя пред нея и да се усмихвам, да бъда радостна, нищо че няма да мога да говоря спокойно с него. И бях всичко това. Не заради прикритието ми, не заради всички около нас. Заради него.  Защото той беше там. Преди да ида ми каза:

-          Да знаеш, може и да не мога да се измъкна!

-          Да, знам, аз просто искам да съм с теб известно време!

-          И аз!

Това „и аз“ значеше повече от всякакви други любовни обяснения. Дори когато тръгна и ме остави сама във вечерта,докато ме  целуваше  дълго на входната врата, аз разбрах че съм изгубена. Защото само един изгубен човек може да се радва на две - три откраднати целувки, на една усмивка, на едно докосване.  На следващия ден си тръгнах. На последващия той дойде при мен. За точно два часа. Отново откраднати, отново тайни, отново съвършени. В момента, в който го видях, той просто ме прегърна и целуна дълбоко и настоятелно. Прибрахме се и просто му се насладих, всяка една секунда от тези два часа. Отново беше мой. Отново го усещах, отново бях желана. На вратата сякаш сърцето ми се късаше. Ако беше от стъкло, да беше станало на хиляди парченца и всичките – негови.

Последва едноседмична пауза, където аз пътувах из страната, а той просто беше с нея. Естествено, не постоянно, но нали знаете – винаги си представяме най – лошия сценарий. Имаше обаждания, имаше съобщения, всичките в някакви мимолетни паузи между различни събития. Прекрасни моменти. Върнах се в Бургас, а той дойде. Жест, който сам по себе си не значи много, но той дойде. Отново за няколко часа. Отново дори и само да ме види. Взехме си отново всичко, което можахме. За пръв път си позволих да му споделя моите терзания, моята немощ пред ситуацията. Той вече знаеше. Нарече го „ти си в най-неизгодната позиция от всички“. Може би е така, може би е неизгодно, може би е дори и жалко, но съм щастлива. Нима не е това най-важното?! Той си тръгна, а аз плаках. От мъка, че отново всичко се изтъркули толкова бързо, че времето не е на моя страна, от благодарност, че съм изживяла това. Една открадната  история.

Той замина за чужбина. На почивка. С нея. А аз седях сама и броях часовете. Опитвах се да не се надявам, че пак ще го видя, просто за да намаля болката от ляво. Бях убедена в себе си, че следващия път когато/ако го видя трябва да приключа нещата, защото са очевидно безсмислени. До Нова година! Просто седяхме, гледахме се, говорехме си и се прегърнахме за новото календарно начало. Не можах да дам друго начало. Да прекъсна всичко, за да дам място на времето да ме излекува. Нямаше обещания за виждане отново, нямаше празни приказки, все пак на него му остават едва две седмици в България и отново заминава.

Покани ме във Шумен. Успял да се измъкне няколко часа. Тези нашите няколко часа. Без да се замисля отидох. Седяхме в колата прегърнати, заобиколени от замръзнали дървета, пресен сняг и единствената идваща светлина беше от луната. Възможно най – перфектния момент. Горях, не, изгарях! Официално предадох сърцето си. С една усмивка мисля, че той разбра всичко. Има неща, които колкото и да ги криеш, няма как да останат тайни. А и няма нужда. Тръгнахме искрено, защо да го променяме?! 

        Тръгнах си. Не плаках. Бях тъжна, но не плаках. Бях повече щастлива, че съм го видяла, че сме се насладили един на друг, че го усетих до себе си, че се почувствах защитена и на най-точното място. Благодарна съм че имах тази възможност. Обещахме си за още един последен път преди да замине. Като за последно. С надеждата да има още след това. Някога. Някъде. Нищо друго не ми остава освен да се надявам. Да искам и да чакам. Защото за един малък миг си струва цялото чакане. Никога не съм вярвала, че ще бъде така. Дори и в най – смелите си мечти не съм мислила, че е възможно човек едновременно да експлодира и да се събира. Дали това е любовта? Не знам! Знам само едно – искаш ли да бъдеш щастлив, бъди! Искаш ли да направиш нещо - направи го! Никой и нищо няма да ти даде същото удоволствие и наслада, освен човека който конкретно искаш. Защото за него си заслужава всичко! Малките истински неща в живота!