Седя си вкъщи и поради недостиг на занимания се опитвам да хипнотизирам белия, празен лист. Безделието е мощна и градивна сила, която поради прекомерния мързел на тялото, изисква от ума да се развива или както в моя случай, да блуждае... И понеже разсъждавам над много тежки житейски теми, реших да ги спретна в мой си стил, та да ми стане по-широко около врата...
Много обичам да пътувам... Ама много! Сигурно в жилите ми тече кръвта на някой праотец номад. Това миграцията за нищо я нямам. И въобще не ме притесняват корените... Нали животът всъщност е едно пътуване. Всеки поема нанякъде след първата глътка въздух на този свят. Е, някои поемат по магистрала. Дълга, права, равна... Просто настъват газта до дупка и оставят вятъра да се надбягва с тях. Нещастните насекоми, които срещат по пътя си, се размазват на предното стъкло, като досаден боклук. Пускат чистачките и продължават шеметния си бяг към финала.
В другия случай пътят е някак си по-второкласен. Опасни виражи, от време на време по някоя дупка, ограничение в скоростта и т.н. Но в никакъв случай не води до неприятни сътресения. Най-много фиш за превишена скорост от органите на властта...
Моят път обаче прилича на козя пътечка... Като започна да се катеря и все се намира по някой храст с остри бодли, който да ми издере краката. Или пък крайъгълен камък, който да ме препъне и да овалям муцуна в прахта. Най ме е страх обаче от змиите, скрити в тревата. Всеки път затаявам дъх и вперила поглед в земята внимателно правя стъпка след стъпка, да не би в момент на разконцентрация да налетя върху отровната твар. После ще стане еднаааааааааа... Колкото и да я смуча тази отрова, от кръвта все ще остане някоя малка молекула, която да ме разяжда отвътре месеци наред. Знам си аз, затова внимавам.
Много същества съм срещала по пътя си... Митични, приказни, герои... Даже музи от време на време. Много ми се искаше да се запозная с музата на песента и танца, ама тя все ме заобикаля... Пък аз все я преследвам и се опитвам да я впечатля със самоизявите си. Ама тя все ми се хили злорадо. Надари ме с глас на издъхваща жаба, а в краката като спънат кон, така че вече и като хората не мога да вървя... Все се претрепвам някъде. Голяма кучка е, да знаете. Виж, Ерато е по-благосклонна. Когато е в настроение, тихо пърха с криле покрай рамото ми и ми шепне вълшебни думи, които да напиша. На това май му се казва плагиатство, ама кой ли ще ми повярва, че си говоря с муза?
Най-често се срещам с Амур. Този пакостник постоянно ме замерва със стрелите си. Аз явно съм му любимата жертва. Последният път едва оцелях... Много е болезнено. Предлага ми какви ли не изкушения по пътя. Гаден майтапчия. Влязъл е в партия с Горгона и след всяка среща, след всеки поглед ставам все по-голям и твърд камък...
Гледам го края на моя път... А той скрит в облаци. Там, в сивото мълчание на върха. Знам, че ще ми е много студено... В края... Смразяващо даже. Ама драпам към върха. А как обичам топлината! Дори да я виждам в погледа на любимо същество. Храстите пак раздират дрехите ми. Оставят ситни червени капчици кръв по разпуканата плът. Не обръщам внимание много. Както се казва, не си го слагам, че иначе ще спра. А съм любопитна. Чела съм за други върхове. Моят може пък да е Нирвана! Не знам. Продължавам да вървя.
Пътуването е по-важно от крайната цел. То носи познанието. То съдържа емоцията на очакването. А човекът все очаква хубaви неща. Даже тези, които се пишат големи песимисти, тайно се надяват на магистрала, която да се ширне отведнъж пред тях. И не ги съжалявайте, те наистина вярват, иначе просто ще спрат насред път.
И аз вярвам, за това дерзая... Ама се надявам на дълъг и изпълнен с приключения път.