Дете бях.. Наивно и мечтателно. Вярвах, а бъдещото за мен беше като осъществен блян. Всичко това се промени в един ден. Отрекох вярата си. Преминах Ада и оставих любовта си там.
Вече самотата ми тежи, а споменът се връща стократно за да ми напомни, че аз съществувам и това определено боли.
Всеки път я виждам като крехка горска фея от приказките. Приближаваше се бавно към мен цялата в бяло, а от златните ú коси се разпръсваше аромат на момини сълзи. Очите на този спомен оставаха винаги болезнен отпечатък. Огледални. Студени. Излъчваха таена омраза или може би задоволство от моето страдание. Бих я разбрал, ако ми беше отказала или просто бе приключила връзката ни по най-омразния ми начин, без обяснения. Съвсем реално щеше да бъде за мен, да напусне живота ми без това наказание, което ми остави за спомен. Години наред в ушите ми кънтеше нейният глас и двусричката ,,НЕ''.
Все още чувах това натъртващо ,,НЕ'', но вече не оказваше същото влияние. Животът ми в този ден спря. Нямаше какво да с ...