Райска ракия

               Райска ракия

                        На А. 

-Седнете тук и чакайте! - гласът на жената в червената рокля беше отсечен и не издаваше никаква емоция. - Ще Ви повикам, когато дойде Вашия ред. 

Жената в червено се запъти в бърза крачка по коридора и само няколко секунди по-късно се скри в една от вратите в ляво. 

Пейката беше съвсем обикновена, дървена и на единия ѝ край седеше мъж, четящ вестник. 

Дядо Стамат се завъртя на бастунчето си, бавно седна в края на пейката и се подпря на облегалката. Мъжът продължаваше да чете вестника си и сякаш даже не забеляза новодошлия. Прелисти следващата страница и започна да се смее. Очевидно статията беше забавна и мъжът чак се просълзи. Това силно заинтригува дядо Стамат, какво ли толкова смешно е написано и взе да се върти на мястото си и да се чуди как да завърже разговор със смеещия се човек до него,че да разбере какво е чак пък това написаното, че да просълзи мъжа до него. 

В един момент той остави бастунчето си на края на пейката и разкопча жилетката си. Беше му я оплела благоверната съпруга баба Мария още преди да се разболее и му беше сложила дълбок джоб от вътрешната страна. 

-Стамате, тоя джоб ти го турям, за да слагаш пенсиите в него, като ги вземеш от пощата. Слагаш, закопчаваш и право вкъщи. Да те не оберат по пътя. 

Всъщност дядо Стамат знаеше, че не срещу разбойници беше сложила старата тоя джоб, а да не се запилее с парите в кръчмата отсам пощата. Малко след като оплете тая жилетка, баба Мария се разболя и парите от пенсиите преседяваха в джоба само до аптеката в съседното село. Там бързо се превръщаха в лекарства, а малкото останали пари той грижливо къташе за хляб в една стара кърпа в долния шкаф в малката кухничка на къщата им. 

Така тайния джоб щеше да седи неизползван през по-голяма част от месеца, ако един ден, на път за аптеката, не беше го срещнал бай Илия, казанджията. Даде му шишенце от минерална вода пълно с домашна ракия.

-Да мажеш Марчето, ако я втресе., каза Илия Казанджията и намигна съзаклятнически. 

Тайния джоб на жилетката сякаш беше ушит точно по размерите на тая малка, пластмасова бутилчица и дядо Стамат често пълнеше и двете с ракията на стария си другар. 

Сега, седнал на края на тая пейка, му просветна, че ако почерпи непознатия мъж, може и да разбере какво толкова смешно има в тоя вестник. 

Той бръкна, извади бутилчицата и разви капачката. 

-Докато чакаме, да се стоплим., каза възрастния мъж и протегна кокалестата си ръка с бутилчицата в нея. 

Мъжът го погледна странно, сякаш не очакваше подобно нещо и дали от любопитство, дали от незнание как да реагира взе подадената му ракия. Подуши я…и бавно отпи една глътка. По лицето му се изписа блага усмивка. Без да връща бутилка каза на бай Стамат:

-Нали знаеш, че тук е забранено да се внася алкохол?, след което отново отпи. 

-То всичко всичко е забранено на нас, обикновените хора., каза възрастния мъж. 

Двамата се засмяха и бутилката започна да обикаля по орбитата между ръцете на двамата. 

-Абе момче…кажи на дядо си Стамат… Какво е това място?, ракията беше дала необходимата смелост на стария човек и той се престраши да пита. 

-Не знаеш ли?!, учуден попита мъжът от другата страна на пейката. 

-От къде да знам?! Аз съм стар човек… Цял живот на село съм живял… А ти ми изглеждаш учен човек…кажи ми. 

Мъжът се усмихна и каза:

-Това е Раят, дядо. 

Настъпи неловко мълчание и само кратките глътки от малката бутилка нарушаваха тишината. 

Бай Стамат отпи от ракията и каза:

-Сигурно е станала грешка. Аз не може да съм за тук. 

-Щом си се озовал тук, значи си за тук. Бог не прави грешки. 

-Мислех, че Раят е като градина… С птици, ангели… Поточета с бистра вода. А не дървена пейка в коридор. 

Мъжът с вестника започна да се смее толкова силно, че чак очите му се насълзиха. 

Чак след няколко минути се успокои и все още с усмивка на лицето каза:

-Тук сме, защото чакаме да ни изпратят на седмото небе. Сега сме още на първото. Даже ако погледнеш през прозореца, можеш да видиш родното си село. 

Бай Стамат не се поколеба нито за миг. Стана, отиде до прозореца и погледна. 

-Брех, да му се не види! Верно виждам селото. Ей го казана на Илия… И къщата… И гробището, дето е моята Мария… и аз до нея. 

Ти да видиш! 

Възрастния мъж поседя още малко до прозореца и после се върна бавно на пейката. Подаде ракията на мъжа и след като отпи, я прибра пак във вътрешния джоб на жилетката. 

-И кога ще идем в истинския Рай?, попита бай Стамат и сякаш не очакваше отговор. 

-Когато има транспорт за там., някак безучастно каза мъжът от пейката. 

-Е, нали сме в Рая…толкова ли е трудно да ни качат?!, учуди се бай Стамат. 

-И тук си има правила. Чакат да се съберат хора от една националност… Да се чувстват като група, да свикна с обстановката. А и за един човек да пращат цяла композиция към седмото небе си е разхищение на ресурси. 

Докато си говореха, бутилчицата беше напуснала удобни джоб на старата жилетка и беше започнала да орбитира над пейката.

-А ти от много време ли си тук?

-Не… има-няма няколко дни. Не е чак толкова лошо. Тихо е. Носят всеки ден новия вестник. 

Бай Стамат се замисли… 

-Искаш да кажеш, че за няколко дни не е дошъл нито един българин за Рая?! 

Мъжът от пейката само сви рамене и отпи от бутилката. 

Сигурно щяха да продължат разговора си, ако вратата, в която се беше скрила жената с червената рокля не се отвори и тя се появи и с бодра стъпка тръгна към пейката. 

Бай Стамат бързо скри вече полупразното шише в джоба си. 

Жената се спря на половината път и подкани бай Стамат:

-Ела, ела, бай Стамате. 

Възрастният мъж стана и дали от ракията, дали от това, че не можа да си хване бастунчето добре, се олюля преди с бавна крачка да тръгне към жената. 

Седеше на обикновен дървен стол пред бюрото на жената с червената рокля, което беше почти празно. Само една папка с името Стамат Иванов на нея се мъдреше по средата. Тя я отвори и започна да говори с тих и напевен глас:

-Стамат Иванов, роден през 1939-та година, в село Манастир… Такааа… Знаеш къде си, нали? 

-Знам, чедо… Ама сигурно е станала някаква грешка. Аз не съм за Рая.,притеснено каза той. 

Жената се засмя и каза:

-И защо мислиш, че не си за тук?!, по устните ѝ пробягваше усмивка. 

-Чедо, аз съм обикновен човек… В църква съм влизал само по Великден, а откакто моята Мара се спомина, не съм стъпвал даже. Цял живот по полето и по животните съм бил., спря да говори и след малко продължи :

-Грехове имам колко щеш… Даже и сега, ей на… Ракийка си пих, докато чаках на пейката. 

Той бръкна в джоба и извади малкото, вече почти празно шише и го остави на бюрото. 

Жената го взе… Повъртя го в ръцете си и го остави на страна. 

-В Рая не влизат безгрешните, дядо Стамате. Безгрешен е само Бог. В Рая влизат тези, които въпреки греховете около тях, въпреки страданието, са останали добри хора. 

Настъпи неловко мълчание. Жената затвори папката и стана. 

-След малко тръгвате. Ще дойдат да ви вземат. Изчакай на пейката., жената се запъти към вратата и я отвори. 

Бай Стамат бавно тръгна да излиза с бастунчето в ръка, когато жената в червено го спря. Върна се до бюрото си. Взе малката бутилка… Преди да му я върне отпи една глътка и затвори след него. 

-След малко ще дойдат да ни вземат., каза възрастния мъж на съседа си по пейка. 

-Разгеле! Добре, че дойде, че да забързат малко процедурата. 

Малката бутилка пое отново пътя си по орбитата между двамата мъже. 

Изведнъж стана много светло, сякаш хиляди круши светнаха едновременно. Бай Стамат притвори очи… 

На дървената пейка седеше малка бутилка. Точно по средата. Беше останала малко ракия на дъното. Нямаше никой и нищо друго. Само дървената пейка и малката бутилка. Бай Илия я отвори. Подуши я… познаваше този аромат, почти беше сигурен, че е ракия от джанката в неговия двор. Отпи и седна на дървената пейка.

 - Илия Казанджиев от село Манастир, роден 1954-та година., жената в червено седеше на голямото си бюро, пред папката с изписаното име на нея.,-сигурно си мислиш, че не си за тук… Типично за хората от вашето село. 

Жената се усмихна и премести папката, за да сложи малката бутилка пред нея.