Райската ябълка

Такова дръвче никой още не бе виждал. Фиданката донесоха братовчеди от Гърция. Цяло село се извървя да огледа дръвчето.

-Райска ябълка му е името – пъчеше се горделиво стопанинът. – Ей тук ще го посадя, на най-слънчевото петно в градината, срещу прозореца.

Посадиха го и то взе, че си хареса мястото - до оградата на нашия двор. Час по час стоях и го гледах. Само не знам на него ли толкова много се радвах, или на щерката на нашия високомерен съсед. Че Ленка бе като ябълка, дето започва да зрее.

Стояхме двамата от двете страни на оградата и мълчахме. А проговорехме, а щяхме да развалим магията.

Фиданката растеше, даваше плод, наякваше, извисяваше бодро снага. Ленка се хубавееше, аз пък уж станах ерген, ама от бедните най-беден из селото.

Ама пак си стояхме вечер от двете страни на оградата. И пак си мълчахме, но с нея идваше и най-малката ѝ сестра Лина. Да не се усъмнял баща ѝ.

Един ден таткото на мойта изгора ме срещна, изпъчи гърди, както му беше навик, и отвисоко ми рече:

-Чувам, че моята Ленка заглеждаш. Нямам щерка аз за бедняк.

-Ако забогатея, ще имаш – през зъби му рекох и продължих по пътя.

Сърцето ми хлопаше като воденичен камък, удари ме право в душата.

Няколко дни чаках Ленка да дойде пак при оградата, ама не идваше. И се сетих, че ако се покатеря в клоните на дървото, ще мога да виждам всичко у тях – как сядат на масата, как Ленка раздига чиниите, как носи кафе на баща си, как после помита чергите и излиза. А най-малката сестра все гледаше към оградата, където се бях скрил.

Топях се от мъка и обич, ама нямаше изход от ситуацията. Да станех богат, баща ѝ сам щеше да ме калесва за зет. Чудех се какво да измисля, седнал сред клоните на дървото. И нищо не раждаше оглупялата му от любов глава.

Докато имаше листа на дървото – добре. Ала щом те окапаха, стана трудно да бъда скрит от хорския взор. Някой съсед услужливо бе казал на таткото на Еленка, че нощем вися на дървото като врабец, за да заглеждам щерка му. Малката сестра се опита да ме предупреди, но не обърнах внимание и продължих да се качвам пак на дървото.

-Слушай, бедняко – един ден се провикна по тъмно баща ѝ. – Ако не спреш да седиш в клоните на райската ябълка, ще я отсека. И аз няма да имам дърво, ама и ти няма да гледаш Ленка! Вместо да седиш там като кокошка на полог, измисли начин да станеш богат. Тогава може и да ти дам дъщеря си.

От една страна, пак ме прободе в душата, от друга – остави ми слаба надежда. До сутринта, когато селото гръмна, че Ленка ще се ожени за богаташ от горната махала. Малката ѝ сестра дотича, за да ми каже лошата новина.

Престраших се да срещна изгората си на улицата. Беше с малката Лина.

-Да бягаме от нашето село! Да идем в другия край на света – опитах се да я уговоря да ми пристане.

-И да живея в колиба от клони насред полето ли – тихо попита тя. – Баща ми е прав – само обич не стига – трябват и дом, и храна.

През нощта съседът отряза райската ябълка. Сутринта насъбрах в една вехта торба малкото, дето имах, и поех по широкия път. Сърцето ми беше камък.

Скитах из Гърция. Стигнах до Бурса и там се цаних чирак у един богаташ. Добър човек беше, нямаше и деца. Научих от него тънкостите на овощарството, но и на мъдростта. Всяка вечер седяхме под една райска ябълка, пиехме гъсто кафе и той ми разказваше своя живот. Всеки път завършваше с една мъдра мисъл:

-Ако нямаш любов, нищо нямаш. Като умра, продай всичко и си иди у дома. Света обърни, но спечели сърцето на тази, която обичаш.

Така и направих. Щом господарят ми се спомина, продадох всичко и поех към дома. Не бях момчето, което нямаше нищо. Имах всичко, но нямах любов.

На чешмата пресрещнах Еленка – цялата в черно, и нейната малка сестра – приличаше на узряла ябълка. И ме гледаше с поглед, пълен с любов.

-Татко ти ли се е споминал? – попитах Еленка, но нещо в мене бе прегоряло.

-Мъжът ми – отговори ми тихо тя.

-Сега имам много пари, с баща ти ще ме харесате – не пропуснах да я ухапя.

-Знаем – отговори още по-тихо тя. – Твоят ага всяка година пращаше дарове от тебе на татко ми.

Прехапах устни. Али ага и този път беше се показал мъдрец. А аз и този път получих болезнен урок. Погледнах Еленка – не беше се променила. Но очите на малката Лина топлеха като искри. Тя се опита да ме предупреди тогава. Единствено тя.

Вдигнах висока ограда между моята градина и тази на Ленка. Насадих градината с ябълки – райски, есенни, летни – всякакви видове. Дигнах чардаци на къщата, развъртях търговия с овошки. Пред двора ми спираха търговци от близо и отдалеч. Не бързах да искам Еленка. Трябваше да узрее баща ѝ, а и тя да види какъв съм. Пък и аз да реша какво точно искам. Не бях вече наивно момче.

-Нали щеше да ме поискаш – след няколко месеца ме попита Ленка.

-Като узреят райските ябълки – отговорих и продължих пътя си.

И сдържах своето обещание. Щом узряха райските ябълки, напълних няколко коша с тях, вързах на червени вълнени върви златни пендари и спрях пред вратите на Ленка. Чаках да ми отвори татко ѝ.

-Добре си дошъл, съседе – открехна портата той. – Разбрах, че ще искаш Еленка.

-Нещо не си разбрал – отговорих му тежко. – Сега съм по-богат и от теб. И размислих. Няма да искам Еленка, а по-малката ѝ сестра. Ако ти си съгласен.

-Съгласен съм - смотолеви богаташът. – Щом така си решил.

-Така съм решил – отговорих ясно и вързах пендарите на врата на младата си невеста.

© Илияна Каракочева - (Ина Крейн)

из сборника с разкази - "Лодка в градината"