Адвокат Петров довършваше сложен документ, когато дочу колебливо почукване по вратата на кантората си. След „Да, моля!“, никой не влезе и той стана да отвори. На прага стоеше грамаден мъж, наподобяващ представата на адвоката за Боримечката – известният герой на Иван Вазов от романа „Под игото“. Имаше изразителни, запомнящи се черти, но гледаше някак смутено.

     -Какво ви води насам? Влезте, моля? – Петров покани мъжа и побърза да седне зад бюрото си, загледан в последното изречение на документа, който пишеше.

     -Много ми е неудобно, защото не ви търся по работа, а за помощ – промълви великанът, не смеейки да пристъпи прага на кантората.

     -Ами аз, като адвокат, все се стремя да помагам на клиентите си…  Кажете ми спокойно - за какво става въпрос?

     -Живея в забутано старопланинско селце. Няма работа там, та то вече и люде почти няма… Е, тръгнах да търся поминък в големия град, но ударих на камък. Сега съм без пари. Трябват ми колкото да отпътувам обратно. Срам не срам, ще моля или да почиствам стаята ви, или ей така, от добро сърце, да ми дадете двайсетина лева, че да си стигна до село. Ще запиша адреса ви и като се позамогна, веднага ще ви ги върна. Обещавам! – притеснено изрече човекът, гледайки в пода.

     - Мъж-канара пък да проси пари! – ядосано изригна адвокатът, без много да се замисли. А когато вдигна поглед от важния си документ, Боримечката вече го нямаше. Бързо беше затръшнал вратата зад гърба си и засрамено, пешком бе поел по дългия път...

***

     Потръпваше, но не от студ, а от вълнение. Само да премине през прохода, а оттам Плевен е близо… Най-сетне ще прегърне любимата жена! Бяха се запознали преди няколко месеца на един от служебните семинари. След това си разменяха имейли. Така и не усетиха кога отношенията им се промениха. Започнаха да си говорят не само по работа. И един януарски ден си определиха среща в родния ù град.

     Донякъде пътищата бяха поизчистени, но снегът продължаваше да вали на едри парцали. Задуха и вятър, който скоро премина в страховита виелица. Адвокат Петров вече бе поел през планинския проход, когато усети, че едва ли ще може да продължи напред, а и връщането му назад вече бе станало невъзможно. Беше обедно време, а наоколо нищо не се виждаше. Сякаш и автомобилът му щеше да изхвърчи от пътя право в озъбената пропаст. Халата ехидно се кискаше и жонглираше с клоните на околните борове. По едно време изтръгна вековно дърво и го стовари пред автомобила. Петров се прекръсти, рязко натискайки спирачки. Огледа се за друга кола по пътя. Уви, явно бе единственият луд, поел през прохода в това вълче време! Извади GSM-а си с плаха надежда, но скоро установи, че няма обхват. Опита да обърне автомобила и да тръгне в обратна посока. Пътят тук бе твърде тесен, а преспите и изпадалите клони също пречеха. Реши да се загърне възможно най-добре и пешком да потърси място, откъдето GSM-ът му да проработи. Овърза здраво шала върху шапката си, за да не хвръкне, сложи си ръкавиците и отвори вратата на колата. А халата сякаш това и чакаше - така го подхвана, че буквално го изтърколи в близката пропаст. Човекът установи, че може да мърда и ръцете, и краката си. Изглежда нямаше нищо счупено. Опипа GSM-а си. Беше в джоба му, не го бе изгубил при търкалянето. Но пак нямаше обхват. Огледа се. От едната страна му се стори, че не е прекалено стръмно. Направи няколко крачки, но се приплъзна и падна на дъното на пропастта. Усети остра болка в левия крак. Не беше вярващ, но сега се замоли на Господ за чудо…Постоя неподвижно, но студът започна да го вкочанява. Опита да се поразмърда. Непоносима болка така го преряза, че адвокат Петров извика колкото му глас държи. После пак и пак се надвикваше с виелицата, докато съвсем изгуби сили. Ледените обятия на зимната хала го бяха вкопчили здраво…

***

     -Чух викове и тръгнах. Такава виелица може да погуби човек в Балкана. Видях колата на пътя – отключена и без шофьор. Сетих се, че той може да е завлечен долу, в пропастта. Та и там го намерих. Познах го – адвокат от Пловдив, когото навремето бях молил за помощ... Беше в несвяст. Метнах го на гръб. Трудно се изкатерих, ама нали съм си як, справих се. Горе, по пътя, ми беше по-лесно. Занесох го вкъщи. Стоплих го, свестих го, дадох му да пийне малко ракийка и чай с мед. После до съседа отидох, че той кола има – да си го закара в Пловдив. Там да го лекуват големите доктори, че левият му крак изглежда бе навехнат или счупен – задъхано разказваше грамаден балканлия на крехко девойче, специално дошло чак от Плевен, за да го види.

     -Казвате, че някога сте го молили за помощ? Какво точно? – полюбопитства младата жена.

     -Ха, много време изтече, помня ли вече – смутолеви великанът, като избягваше погледа на девойката.

      Тя стисна приятелски ръцете му:

      -Благодаря, сърдечно благодаря за човечността!

       Балканлията се изчерви:

       -Е, хора сме, все пак…