Лида идваше тук често, в продължение на три години. Не, всъщност от три години идваше тук всеки ден. Всеки ден едно и също. Ставаше час, час и половина по-рано за работа и идваше първо тук. На тяхната улица. Тя вече не е тяхна, но си остана тяхна. На семейството ù. На проклетото или прокълнатото ù семейство. Както искате, така. Остана си като тяхната улица в ума ù. В осакатения ù ум. Лидиния. Нейните спомени за злощастното ù детство изпълваха всяко негово кътче. Който и шкаф на изнурения си мозък да отвореше – все едно и също или различни неща с общ корен. И този дяволски корен беше на кукувичата прежда. Постоянно, упорито и търпеливо обсебваше и задушаваше всеки порив за свобода на Лидината душа. Или само хората така си мислеха, че тя се стреми към освобождаване и най-вече терапевтът ù така се надяваше. Но тя умееше да заблуждава. Беше се обиграла, беше спечелила тая игра. В заблуждаването. Беше най-добрата. В нещо и тя да бъде добра...

   От всеки едни шкаф надничаха родителите ù. От единия се извисяваше истеричният фалцет на майка ù, от другия, грубият, но сякаш малодушен глас на баща ù, от третия се разнасяше неприятният звук на строшени стъкла, трясъка на вратите, заканите, заплахите, шамарите, сълзите, виковете, обвиненията. Нищо че всеки един от тези шкафове беше обилно смазан с алкохол, те все пак скърцаха зловещо и забиваха по още един пирон в сърцето на Лида всеки път, когато ги отваряше. На тая улица. А тя ги отваряше без жал. Харесваше ù острият и стържещ звук. Звукът на валящата се от отчаяние и от болка душа, за която нямаше спасение, но това го знаеше само Лида.

   Семейството ù беше заможно. Имаха си всичко. Голяма къща на три етажа, две коли в гаража, вила, пътувания в чужбина, презадоволеност и отегченост. Само любов нямаше. И комуникация нямаше, и диалог. Само Лидините монолози. До безкрайност объркани и разпокъсани. Страшни. Отровени и отровни. Ако поне веднъж родителите ù можеха да надникнат в главата ù и да видят какво се случва в нея, със сигурност щяха да прекратят редовните си скандали и да се замислят сериозно за детето си. Но едва ли им пукаше за нея. Едно дете се създава, мислейки само за него, но в случая...

    Монолозите с раковината. Раковината, донесена от едно райско местенце, където Лида прекара една лятна ваканция и където по нейните детски спомени, родителите й бяха щастливи за последен път. Там тя ги видя да се усмихват за последно. И сякаш всичко рухна там. Върнаха се обратно всички, само дето забравиха нещо на онзи остров. Забравиха да си вземат щастието...

   Някои неща просто нямат обяснение. Излишно е да се пита ”защо?” и ”как?”, ”кога?”,”какво се случи?” и ”кому беше нужно?”. Имало да става, така викат старите, препатили хора. Така било писано или сами сме си го написали. Някъде там, в дебелите книги на живота.

   Просто се случи. Родителите ù се озлобиха един срещу друг, отчуждиха се, намразиха. Баща ù се пропи, майка ù си намери друг, други,  но продължаваше да се прибира вкъщи. И да си крещят, да си викат, да се ругаят, нагрубяват, да си посягат, да трошат, да развалят, да се отдалечават един от друг. И всичко това знаейки, че Лида ги чува. Сякаш не можеха да си спретнат една качествена драма, ако малката не присъстваше. Сякаш се нуждаеха от свидетел на постоянните им разпри. Имаха ли въобще представа как това се отразява на едно подрастващо дете?! Имаха ли? А Лида в такива случаи съвсем покорно си се оттегляше под леглото си в другата стая и там беше нейното убежище, нейното надеждно скривалище. Дали, ако надникнеха там нямаше да се уплашат? Лида съвсем сериозно беше забранила на чистачката да наднича и да разтребва под леглото ù с тон, не търпящ възражение, а злобните пламъчета в детските  очи по незнаен начин възпираха всяка чужда мисъл дори за един поглед, какво се случва там. Кукли с избодени очи бяха строени в права редица, три от тях бяха с вързани ръце и крака, а две дори бяха лишени от главите си. Рисунки с грозни, гротескни лица и чудовища, бълващи огън, дори имаше рисунка на едно дете, което имаше каишка около врата, като куче. В една кутия имаше ножици и дори един нож. И раковината. С нея тя запушваше ушите си, за да не слуша това, което знаеше наизуст, че: ”Ако не беше детето...”. Кого ли заблуждаваха тия родители, себе си може би, гузната си съвест или те изобщо нямаха съвест. Раковината я отнасяше на други места. Тя постоянно ù говореше – за морето, за реките, планините, за света на другите деца, за приказни герои, тъй като родителите ù бяха твърде заети със себе си и нямаха време за нея и да ù четат приказки. Четеше си сама, под леглото. Любимата ù приказка беше за Малката кибритопродавачка. Още с първите редове Лида се пренасяше там при нея, присядаше тихичко и се хипнотизираше от пречистващия пламък на клечките кибрит. Искаше ù се да умре дори, както Малката кибритопродавачка, там навън, на студа. Но героинята нямаше родители, които да я спрат. Това беше пречка за Лида.

   Първият сериозен повод за притеснение бе даден  в училище. Един съученик се бе развикал на Лида, че изпуснала топката и тя съвсем хладнокръвно беше забила химикалката в ръката му. Учителката се беше втрещила. И от случилото се и от овладяното, спокойно държание на Лида след това. Решено беше да посещава училищния психолог. От там се започна с шмекеруването и с обиграното поведение. Нищо не можеше да бъде изкопчено, а приказките за перфектното Лидино семейство се лееха с лекота, на която би завидял и изкусен разказвач на приказки. С това се приключи. Но вредата в мозъка на детето вече беше нанесена. Беше необратимо.

   Една нощ Лида не можа да заспи. Това се случваше често, но сега малката беше особено нервна. Измъкна се изпод леглото, където беше прекарала с часове и се заслуша внимателно. Къщата спеше след поредния скандал на родителите ù. Облечена в бялата си нощница, Лида приличаше на призрак, който поредна нощ се връща, за да обходи къщата, която преди е обитавал. Надникна при родителите си, които отново спяха в едно легло, независимо от казаното, стореното, преживяното. Дълго и мълчаливо ги наблюдаваше, без никаква реакция от нейна страна, сякаш гледаше отстрани някакъв тъп и безсмислен филм. Постоя пред вратата им около десетина минути, после бавно я притвори, обърна се и пое бавно надолу по стълбите. Ако човек я наблюдаваше отстрани, щеше да си помисли, че това са действия и реакции на един сомнамбул. Толкова кротка, спокойна и тиха стана Лида. Сякаш насън вършеше всичко. Слезе долу до гаража, отвори вратата, намери тубата с бензин и я помъкна нагоре. Във всяко едно нейно действие нямаше и следа от нервност и колебание. Сякаш беше замисляла и упражнявала всичко това многократно. Беше го решила окончателно и връщане назад нямаше. Стигна до горния етаж, спря пред вратата на спалнята на родителите си, отвинти капачката на тубата и полека изсипа почти половината от съдържанието. После със същите леки и безгрижни стъпки разсипа остатъка от бензина по цялата къща и отиде до стаята си, за да вземе кибрита, който от скоро присъстваше в колекцията ù под леглото. После застана в средата на коридора и лекичко драсна клечката кибрит, представяйки си, че беше Малката кибритопродавачка. Дори и не се замисли, че героинята не е подпалила родителите си. Деветгодишната Лида просто искаше да сложи край на всичко. Къщата лумна в пламъци за секунди. За малката пращенето на гредите беше по-страшно дори от безумните писъци на родителите ù. Те загинаха там, където бе горяла и любовта им, и омразата им.

   Лида едвам я спасиха. От тогава, чак до пълнолетието си, обиколи много сиропиталища и четири приемни семейства. Но накрая винаги беше връщана обратно. Хората се плашеха от нея. В семействата, в които заживяваше за малко, винаги се случваше някакъв инцидент. Лида обичаше да се заиграва с кибрити и обезглавяваше играчките си. Отрасна си в сиропиталищата, без да изпита нужда от приятели. След като стана на осемнадесет, напусна дома, без да се обръща. Отиде в родния си град, намери си работа в едно шивашко ателие и после нае една стая на един тавански етаж и заживя при спартански условия там. Нямаше нужда от нищо и никого. С лекота намери пътя към бащиния дом още първия ден. И така всеки ден от тогава. Идваше рано, присядаше на една пейка на петнадесетина метра от къщата, докато станеше време за работа. След края на работното време идваше пак. Любовник да имаше, нямаше да е толкова точна и редовна. Всичко омръзваше, но не и този ежедневен ритуал. Външните стени на къщата се бяха запазили, но отвътре покъщнината, прозорците и вратите бяха изгорели. Един и същи филм се разиграваше всеки ден пред очите на Лида. Сякаш виждаше родителите си, които си крещят и заплашват, нанасят си рана след рана и така умираха бавно. Малкото голямо момиче дълго време не се решаваше дори да застане на прага. Но раковината беше единственото нещо, което ù липсваше през годините. Мисълта за нея я привличаше неудържимо и един ден Лида просто влезе. През всичките тези изминали години се беше запитвала неведнъж, какво ли щеше да изпита, ако застанеше на прага на родния си дом. И сега, изправена лице в лице с него, не изпита нищо. Нищо не ù трепна, нищо не ù заговори, нищо не я развълнува. Тук бяха намерили смъртта си онези, които бяха задушили нейните пориви за живот и за щастие още в самото им начало. Състрадание?! Не, тази дума Лида не познаваше. Тя нямаше откъде да дойде, откъде да се зароди. Бавно тръгна по стълбите, гледайки в краката си, сякаш и сега влачеше тубата с бензин. Изкачи се до втория етаж и видя жалките очертания на стаята си. Краката ù се подкосиха, но бързо се овладя. Не можа да я намери. Раковината. Нейното спасение, което я отвеждаше в други светове без болка. Нейното хапче за сън. Нейното бъдеще, с което забравяше за миналото.

   Там, в средата на останките от родния ù дом, Лида  взе решение да довърши всичко докрай. Този път и без нея вече. Трябваше да прекъсне тази злощастна нишка, тази съдба, която някой би могъл да повтори...