Обичам те - промълви той тихо, докато тя, обърнала гръб, с бързи крачки вървеше към вратата. Тъкмо кагато я отваряше, той затвори очи, така силно ги стисна, всякъш като човек, търпящ някоя, силна, натрапчива болка и пак продължи, все така тихо: "обичам те", "Обичам те", "Обичам те". Вратата се затвори с лек шум, а той очакваше, че тя ще я трясне, още не я познаваше, тя не беше такъв човек, не нараняваше, не дразнеше някого, само за да покаже, че е ядосана, че я боли, не беше като изскочила от филм или от второкласен роман, беше истинска, може би затова - неповторима. Той за миг си помисли да изтича след нея, може би тя стоеше зад вратата и го чакаше, може би просто щяха да се прегърнат, без думи, без обяснения и всичко щеше да се оправи. Но само след миг се чуха стъпките и по стълбите, тя тичаше.
Вината беше нейна, но не искаше да се разделят. Беше си проиграла шансовете с него. А и таи раздяла, нямаше го цяла седмица. Хладни бяха отношенията им, когато той си тръгна. През цялата тази ...