РАЗГОВОР С ЕДИН РИМСКИ ПАТРИЦИЙ
Бях в командировка в Либия. Придружаваше ме един от заместниците ми – Станко Христов. След като си свършихме работата в Киренайка, при което значителна част от дебелата тетрадка на Станко бе изписана, заминахме с кола за Триполи - на 1000 км. от Бенгази.
Когато пристигнахме в Сирт, видяхме паметника на “Умиращия бегач”. Този паметник не е издигнат на база на нечие хрумване, а почива на исторически факт. Навремето възникнал остър спор между Киренайка и Триполитания за границата между двете провинции. Накрая, за да се реши спорният въпрос, двете страни се разбрали в едно и също време да се пуснат двама бегачи – един от Бенгази и друг от Триполи и там, където се срещнат, да бъде границата. Бегачът от Бенгази бил по-бърз и пробягал по-голямо разстояние, но когато се срещнали с този от Триполи, бил толкова изтощен, че паднал и издъхнал. Така е понякога – някои хора стават известни едва след смъртта си. И защо им е? Мъдрият Станко веднага изкоментира:
“Предпочитам да нямам паметник, но да съм жив.”
“Ти даже не подозираш колко си прав.”, веднага побързах да се съглася с него.
Пристигнахме в Триполи надвечер и веднага отидохме в бюрото на ДСО “Техноекспортстрой”, където вече ни очакваха. След приветствията за добре дошли, ръководителят на бюрото ни покани на вечеря и както обикновено, ми връчи ключ от апартамента, предвиден за нас и ключ от друга кола. Тази, с която пристигнахме от Бенгази бе върната обратно.
В Триполитания също имахме много обекти като тези в самия Триполи, Азизия, Тархуна, Завия, Налут и др.
Отново познатата схема - пътувания, посещения на обекти, съвещания, актуализиране на план - графици, нужди и проблеми, налагащи се смени в ръководствата на обектите, срещи с главните контрактори, с либийските власти и т.н., все скучни за четене неща.
Не пропуснахме обаче в почивните дни да посетим и забележителностите в и около Триполи. Посетихме Мисрата - не сегашният жив, а мъртвият вече римски град, където е пълно с доста запазени останки от неговото величие. На това место има няколко минерални извори. Водата на един от тях е била отбита в особена “заседателна зала”, която най-много ни хареса. Това беше едно голямо кръгло помещение, по краищата на което имаше непрекъсната мраморна пейка, под която тече вода в оформен, но открит, също мраморен канал. На самите пейки имаше изрязани отвори като на тоалетни чинии. Патрициите, обслужвани с питиета, различни ястия и други неща от красиви робини, спокойно са си водели дискусиите по актуалните въпроси, без да им се е налага час по час да тичат до “онова место.”
Следващият път посетихме един от най-запазените римски градове по Средиземноморието - Лептис Магна. Не се наемам да го опиша - той просто трябва да се види, за да се почувства неговото излъчване. Град с изключително богата история. От малко берберско селище, финикийците го превръщат в търговски център с голямо пристанище. Предполага се, че от 6-ти век преди Христа е бил подчинен на Картаген. Става част от римската империя в началото на новото летоброене.
Имал е към 80000 жители и е роден град на римския император Септимий Северус, през чието царуване градът е достигнал своя разцвет. Разполагащ с едно от най-известните на времето си пристанища, свързано с търговските пътища през пустинята, Лептис Магна е бил център за търговия с роби, злато, слонова кост, метали, селскостопански продукти ( най-вече зехтин).
Направо онемяваш, гледайки невероятните неща, сътворени от човешка ръка и то преди толкова векове. Арката на Северус, базиликата, старият форум, пазарът! А театърът, един от най-големите, с диаметър 70 м., с прекрасните му колонади и статуи, с вълшебна гледка от горните редове? Хадрианските бани с огромни басейни? Ами огромният амфитеатър - арена, отдалечен на около километър от центъра на града, един от най-големите в римската империя?
Улиците, макар и тесни , бяха с каменна настилка, с канализация и си имаха имена. Само означението на улицата на проститутките имаше специално обозначение - един мъжки полов орган с всичките му атрибути сочеше към улицата, където се е практикувала тази древна, но все още незаглъхваща професия. Даже още имаше запазени стаички, където дамите са посрещали своите клиенти.
Минавайки по тази улица, Станко не пропусна да изкоментира:
“Представяш ли си да сме патриции от онова време и както сме на точната улица...”
“Говориш глупости. Патрициите няма да си правят живота труден и да се мъкнат по улицата на проститутките. За тях, мойто момче, е имало специално снабдяване и то само екстра качество.”
“Да бе. Прав си. Но в случая, аз съм съгласен даже да съм и прост войник.”, не отстъпваше този, вече зажаднял за нежни ласки, мъж – вече повече от два месеца обикаляхме из страните на Северна Африка.
Канализацията на града беше перфектно проектирана и изпълнена и функционираше безотказно. А векове този град е лежал засипан от пясъците. След време разбрах, че по време на изкопните работи, част от оригиналната канализация на града е била повредена. Но след ремонтирането й започнали проблемите с нея. Може би древните римляни, макар и разполагащи с примитивна от сегашна гледна точка техника или са били по-добри проектанти или са работели по-качествено, а в случая може би и двете.
В Лептис Магна преживях нещо, което и до сега помня много добре. То е толкова странно и невероятно, че доста мислих дали въобще да го разкажа на някого, камо ли да го напиша.
Докато разглеждахме амфитеатъра, влезнах доста навътре в един от тунелите. Понеже навън беше много слънчево и горещо, внезапното ми влизане в хладния и полутъмен тунел имаше особен, ако това въобще е точната дума, ефект.
Когато свикнах с мрачината, видях един седнал патриций, чиято тога леко се ветрееше от полъха на въздуха в тунела. Стори ми се, че той дори леко се надигна и кимна с глава.
Бях напълно наясно, че това е само една съвършена мраморна скулптура и нищо повече, че по нея нищо не може да мръдне, камо ли да се ветрее, но въпреки това не ми се искаше да свърши тази неповторима илюзия. Внезапно ме овладя някакво особено чувство и аз също се поклоних. Бяхме съвсем сами в тунела и макар да знаех, че това е напълно невъзможно, много ми се искаше да си поговоря с него и затова казах:
“Добър ден, уважаеми патриций. Надявам се да не съм нарушил спокойствието ти.”
“Напротив, дори не можеш да си представиш колко ми е приятно. Ти си първият човек след моя създател, който ми говори от толкова векове, не малка част от които прекарах зарит в пясъците.”, стори ми се, по-скоро ми се е искало да бъде така, че ми отговори той и зарадван, че контактува с мен на език, който не знаех, но въпреки това разбирах, продължих:
“На колко години си?”
“ На хиляда седемстотин и седемдесет.”, отговори той.
Отново ми се стори, че лицето му се оживи. Разбирах много добре, че това просто е абсурдно, но като че ли нещо по-силно от разума ми, не ми позволяваше да прекъсна този контакт. “Диалогът” продължи.
“ Би ли ми разказал историята на града, за тогавашните хора и за техния живот?
“С удоволствие, но трябва да останеш тук месеци, за да чуеш всичко.”
“Месеци не мога да остана, аз съм от съвсем друг свят, който ти не познаваш, но поне ми разкажи нещичко за това, което най-много те е впечатлило.
“ И аз съм от свят, който пък ти не познаваш. Но ако пожелаеш да ми разкажеш за твоето време, за разлика от теб, мога да те слушам с векове.”
“Не разбираш ли колко сме различни? Аз наистина знам много и мога да ти разкажа извънредно интересни за теб неща, но едва ли ще доживея повече от осемдесет години, а ти говориш за векове.”
“Защо мислиш така?”
“Защото аз не съм някой от вашите многобройни богове, а най-обикновен смъртен. Едва ли и твоят създател е живял повече.”
“А защо мислиш, че нищо няма да остане след физическата ти смърт?”
“Защото не вярвам нито в приказките за задгробния живот, нито в каквито и да било богове, а единствено в реално съществуващи неща. След смъртта остават само никому ненужни отпадъци, които при това, с изключение на костите, бързо се разлагат и изчезват, а пък ако те изгорят - само няколко шепи прах.”
“И аз не вярвах, но ето - ние с теб си говорим.”
“Да, говорим си, дори толкова ми е интересно и хубаво, че ме е страх това да не свърши веднага.”
“И откъде идва този страх?
“Как откъде? Оттам, че единствената причина да си “говорим” е внезапно появилото се в мен неудържимо желание да установя контакт с теб. И знаеш ли кое е най-странното?”
“Не знам ”
“От една страна разбирам отлично, че говоренето с една мраморна статуя е изцяло абсурдно - то просто надхвърля всякакви човешки представи и възможности, а от друга страна, желанието ми да си поговорим наистина е толкова голямо, че едва ли не повярвах в това.”
“Надявам се след време да промениш мнението си.”
“Ако знаеш колко ми се иска да е така, но е невъзможно. И въпреки това, в момента се чувствам някак много особено – не мога да ти го обясня, само знам, че не ми се иска да се разделям с теб. Толкова ми се иска да си говорим, говорим...”
“На мен също.”
“Аз обаче знам, че тази ..., не знам как да я нарека, но при всички случаи абсолютно нереална обстановка или ситуация, скоро ще свърши.”
„И аз не мога точно да я дефинирам, но това въобще не означава, че нашият разговор не се е състоял.”
„Разговорът аз така или иначе ще запомня, освен ако...
„Освен какво?”
„Освен ако, поради някакви, независими от мен причини, се изтрие от паметта ми. Но и да остане непокътнат, пак няма да смея да го разказвам на други хора.”
„Това пък защо?”
„Откровено казано, не очаквах подобен въпрос. Ами защото всички, които го чуят, ще си помислят, и то с пълно право, не само че си съчинявам някакви невероятни измислици, а че направо съм превъртял.”
„Да, тука си прав. Хората все още не знаят толкова основни неща, дори и възможностите на собствения си мозък.”
„Как да разбирам последното?”
„Ще ти обясня доколкото мога, но все пак за това ще ми трябва известно време.”
„Ех, как ми се иска да чуя това обяснение. Но вече чувствам, че идва края на тази прекрасна илюзия. Затова много те моля да ми отговориш на няколко въпроса и ако до тогава краят още не е настъпил, ще почнеш да ми обясняваш за мозъка..”
“Питай!”
“С кого “разговарям” в момента? С патриция, изобразен в статуята, или с нейния скулптор? Защо след толкова векове “проговори” точно с мен? Как стана така, че се озова в този мрачен тунел? Все пак какво най-много те е впечатлило през тези близо осемнайсет века, въпрос, който вече ти зададох?”
“С теб говори самият патриций. Скулпторът замина за Рим и оттогава не съм го виждал. Защо за първи път проговарям и то точно на теб и аз самият не знам. Но съм щастлив, че се случи. Не можеш да си представиш какво означава толкова векове да не пророниш нито дума, още повече като се има предвид, че аз бях най-добрият философ и оратор в Лептис Магна. Дори и император Септимус Северус, който е роден в този град, не предприемаше нещо важно, без да се е съветвал с мен.
Покрай моята статуя са минали толкова хиляди и то най-различни хора. Едни се възхищаваха, други дори се покланяха, а враговете ми ме заплюваха. Понеже приживе бях един от най- известните и почитани хора в империята, след смъртта ми доведоха от Рим най-добрия скулптор в империята, който направи статуята, която виждаш. Беше поставена на най-централното място в Лептис Магна и всеки ден пред нея се поставяха прекрасни свежи цветя. Но макар и след векове, се намериха хора, които решиха, че трябва да ме махнат от най-личното место в града, на което бях поставен и ме захвърлиха в този тунел. Дори го зазидаха. По този начин искаха да погребат и славата ми, която те не успяха да достигнат.
Патрицият „замлъкна” и ми се стори, че се натъжи. След това обаче продължи:
„А това, което никога няма да забравя е...”
В това време чух как Станко започна силно да ме вика. Трептящата дотогава от лекия ветрец тога на патрицият веднага замръзна, лицето му се вкамени и ... всичко свърши.
Стоях пред тази прекрасна мраморна статуя и не можех да си тръгна. Знаех, че не може да съм говорил с този човек от мрамор, но въпреки това в ушите ми още звучаха “беззвучните” му думи. Какво ли щеше да ми каже, ако не ме беше извикал Станко?
Искаше ми се да го докосна, да го прегърна, но и досега не мога да си отговоря защо не го направих - само махнах с ръка за сбогом и без да се обръщам напуснах тунела с чувството, че някой ме наблюдава.
Станко ме чакаше навън и разтревожено се оглеждаше наоколо. Щом ме забеляза, веднага дойде при мен, погледна ме и попита:
“Да не би да не ти е добре? Не ми изглеждаш бодър както обикновено.”
“Не, нищо ми няма, просто тази обстановка ме запрати хилядолетия назад.”, отвърнах кратко.
“Може и да си прероден патриций. Аз вярвам в прераждането.”, сподели Станко.
“Аз пък не вярвам нито в прераждането, нито в задгробния живот, нито че съдбата на човека е предопределена.”, отвърнах и то съвсем искрено.
Независимо, че вече бях в напълно реална “човешка” обстановка, продължавах да изпитвам, макар и вече притъпено, странното чувство породено в тунела.
Започнах да гледам внимателно чудесните мраморни статуи, покрай които минавахме. Основната част от тях бяха обезглавени или със счупени крайници, но въпреки това прекрасни. Но колкото и да се вглеждах в тях, освен съвършенството на фигурите им, не можех да доловя нищо друго. От онова чувство за нещо живо, както при патриция в тунела, нямаше и помен. Мислите ми отново се върнаха при него и странното чувство се засили. Спрях и понечих да се върна, но вместо да го направя, казах на Станко, че си тръгваме и забързах към колата.
За негово учудване му казах да шофира той. Седнах на задната седалка, затворих очи и започнах да си мисля за моя мраморен познат. Станко се опита да ме заговори, но изглежда реши, че наистина не ми е добре и продължи да кара, без да говори повече.
Нещо в мен отново ме караше да се върна при патриция и да продължим нашия прекъснат разговор. И сега, след толкова години, все ми се иска този разговор да е бил истински.
Ами ако е бил? Може би наистина е трябвало да се върна? Може би “нещо” или някаква останала след неговата смърт непозната за нас енергия да се е завърнало в мраморното му тяло и наистина да съм говорил с него? А защо толкова много ми се искаше да прегърна тази мраморна статуя? Защо имах чувството, че наистина съм се разделил с някого, а не с някакъв бездушен камък и защо това толкова ме натъжи? Може би съм изпаднал в някакво особено, непознато ми дотогава състояние? Но ако е така, откъде и защо се яви точно при мен?
Въпросите бяха толкова много, но, както и при други особени състояния в които съм изпадал, нямаше нито един отговор. Ако бях набожен, нямаше да имам никакъв проблем. Просто казваш: “Това е божа работа!” и въпросът е приключен. Да, но аз не съм набожен, няма да бъда, а и няма защо.
А може би съм бил слънчасал тогава? Може би това е била някаква налудничава фикс- идея, породена неизвестно кога и от какво? Откровено казано, бях готов да приема дори някоя от тези две много неприятни за мен хипотези, само и само да приключа с този толкова невероятен случай. Да, но не беше така, защото, както се казва, се чувствах “със всичкия си”.
Тогава какво? Може би...
А може би не е така. Може би все още сме с много ери назад в развитието си от редица други цивилизации, които несъмнено съществуват в този безкраен свят от галактики и вселени и при които въпросите без отговори съвсем не са толкова много както при нас. Може би...
Бях наясно, че най-доброто решение е, да престана да мисля за този невероятен, всъщност напълно абсурден, ако не и налудничав случай. А още по-добре би било завинаги да го забравя.
Да, но вече толкова години минаха оттогава, а аз още не съм успял да го залича от паметта си. Нещо повече – дори ми е много приятно, когато се сетя за този мраморен патриций и в същото време ми става тъжно, че “разговорът” ми с него беше толкова кратък и че преди да изляза от тунела, не го прегърнах.
Питах се и защо при следващите ми многократни пътувания до Либия след този случай, не посетих отново нито веднъж Лептис Магна и да видя статуята, след като едно отиване там въобще не можеше да ми бъде проблем. Наистина защо? Незнам...
“Пристигаме. Край на дрямката.”, бодро съобщи Станко и това ми помогна да се измъкна от тресавището на останалите без отговор въпроси.
© Христо Запрянов All rights reserved.
Благодаря за това, че ги споделяш с нас, бате Ице!