РАЗХОДКА
По обяд есенната мъгла и облаците, които покриваха плътно през последните дни градчето, изведнъж се стопиха и белият свят бе огрян от слънце. Четях в леглото, когато майка ми ме повика на терасата. Веднага се облякох и радостен излязох на навън. В хубави дни обичах да вървя повече, затова се отправих към турската крепост, разположена на един хълм накрай Силистра. Радвайки се без никаква мисъл на слънцето и на топлия, рядък за сезона ветрец, прекосих целия град.
Макар и леко облечен, взех да се потя и съблякох горнището си, а щом качих стълбите към укреплението и седнах на любимата си пейка с изглед към града, бях вече вир вода. Свих си цигара и запуших с поглед, зареян надолу.
След малко чух, че някой върви към мен и се обърнах. Беше висок човек, около седемдесетгодишен, с бяла къса коса и големи очила, който поразително приличаше на един мой преподавател от университета. Той спря на няколко крачки от мен и каза съвсем приветливо:
- Младежо, гледам те седнал на тази пейка с цигара в уста и очи, замечтано отправени надолу към града и се чудя - за какво ли си мислиш...
- За много неща – отвърнах с усмивка.
- Много хубав отговор – каза със смях той - „За много неща”. Хубаво е човек да остане понякога сам и да мисли на воля, да си изчисти главата, както се казва. Ама за какво може да мисли младеж като тебе? Само за едно нещо...
- И за това също – казах аз.
- Хубаво е да остане човек сам, ала и с това не трябва да се прекалява. Защото мислите се задълбочават и започват да увреждат психиката. Като не можеш да решиш един проблем, а продължаваш да го умуваш, създаваш от единия проблем втори, от двата трети и така нататък, докато не се изпълни умът ти с проблеми.
- Съгласен съм.
Човекът приближи някак плахо и застана прав срещу мен. Лицето му беше развълнувано, имаше хубав, старчески глас и за разлика от другите странници, които са ме заговаряли през живота ми, този не беше неприятен, макар че веднага го прецених като леко мръднал. В последвалия разговор забелязах нещо особено характерно в израза на устата му, която се кривеше в най-причудливи форми. Говореше високо. Виждах на слънцето как пръскаше слюнки от устата си.
- Аз сега ще ти кажа нещо, което ще ти се стори вероятно странно. Знаеш ли как се усамотявам аз, когато главата ми се изпълни до пръсване? Отивам сам на гробищата. Хе, хе, хе - това ти не очакваше! Знаеш защо отиват хората на гробища: на празници, да почетат мъртвите, да окопаят гроб, да запалят свещи, по една друга неизбежна причина... Но аз по друг повод – отивам за успокоение! Ха, ха, кой ти ходи на гробищата за успокоение! – тук той така се провикна, че сам се опомни и попита притеснено - Отегчавам ли те?
- Съвсем не. Радвам се, че дойдохте. Интересно ми е.
- Благодаря ти! Тогава продължавам. Ако ти омръзна, ми кажи да спра.
Та заставам насред гробовете и мисля за своята смърт. Тишина, мрамор, сухи бурени. Единствено на гробищата мога да си представя смъртта, а като видя смъртта, някак нелогично се изпълвам с живот. Всичко става тъй просто! Какво ми липсва, мисля си, имам ум, имам ръце, крака, очи, уста и очи. Какво ми трябва повече? Нищо! Погледам някое дърво, помисля за умрелите, послушам птичите песни и си отида. Нима ще ти омръзне някога птича песен? Тя никога не омръзва. Тъй просто е всичко, че чак не е за вярване! Иди, синко, сам на гробищата някой път.
А, представи си, през целия ми живот не беше никак просто. Живях нещастно, безумно! Как, мислиш, са побелели тия коси? Опозорих невинни момичета, лъгах, ругах Бога, бях бияч, пияч, пушач, развалях семейства, всичките божи заповеди престъпих. Коя ли мръсотия не е преминала през тая побеляла глава? През ден мислех за самоубийство и възможността за самоубийство беше тъй хубава, тъй радостна, че се учудвам как не се обесих. А ей ме нà днес - радвам се на божия свят и Му благодаря! – каза той театрално и посочи с пръст нагоре към небето, като някакъв нов Платон, усмихнат, с отворена уста и променен поглед.
- А има ли го? – казах и аз усмихнат.
Той приближи твърде много лицето си и ме изгледа с някаква налудничава, кръгла усмивка.
- Благодаря ти! Много точен въпрос ми задаваш! И аз, представи си, ще ти дам отговор! Без да увъртам, без да наставлявам, защото не ти изнасям тук проповед. Мразя наставления. Никоя от думите ми не искам да възприемаш така. Нито пък, Бога ми, искам да те съветвам. Имам две деца. Слушай съветите само на родителите си. А когато ти самият даваш някому съвет, запитай се, би ли дал същия този съвет на собственото си дете. Ще разбереш, че в повечето случаи съветът ти е ненужен. Не смея да те съветвам. Ти си достатъчно разумно момче. Ние просто разговаряме. Нали така? Но не за това говорехме. Аз се отклоних сериозно от темата. За какво говорехме преди малко? - попита ме той. Мисля, че нарочно се беше отклонил.
- За Господ.
- Да! Точно за Господ говорехме и ти ме попита „Има ли го?” Благодаря ти! Ти следиш думите ми – викна той развълнуван и ми стисна ръката, от което ми стана вече дори неудобно.
Старецът седна на пейката до мен. Беше в трескаво въодушевление. Почувствах, че ми се завива свят и ненадейно си помислих, че срещата ми с този човек не е случайна, че той оказва необикновено влияние върху мен и в същото време неусетно е нарушил личното ми пространство. Чувството беше крайно неприятно. Разтърсих глава, за да се опомня. Той започна да говори.
- Ще ти отговоря така, че да те оставя в размисъл. Но откъде да започнем...
Погледни игличките на зеления бор, виж пожълтелите листа – има ли едно с едно да си приличат?
- Няма.
- Точно така. Няма. А сега виж онзи, най-близкия сив блок. Замислял ли си се някога как е възникнал този блок? Едва ли. А може би е трябвало. Ще ти предложа два варианта и ще те помоля после за твоето мнение.
Първи вариант: частици пясък и вар са се слели в бетон, в основи, в подредени панели, с железа за свръзка, а частици глина в цигли - наредени на покрива. Изникнал е блок.
Вариант втори: преди трийсет години архитект е направил план на блок, повикани са строители, изкопан е дълбок трап и са излети яки основи; докарани са панели, сглобени са с кранове от строителите, сложен е покривът с циглите. Кой вариант предпочиташ? Може и трети да посочиш, ако измислиш такъв.
- Втория, разбира се. В първия липсва всякаква логика.
- Благодаря ти! Ти наистина ме слушаш. Това е много, много важно. Не възприемай това като комплимент! И аз бих избрал втория.
А сега си представи огромен океан, който се изпарява. Минават хиляда години, показва се суша; минават хиляда плюс хиляда плюс хиляда години - във водата се ражда живот. След нови хиляда години на сушата изниква трева. След още хиляда години животът плъзва по сушата. Раждат се нови и нови същества. Ражда се бурсук, който копае дупки и ражда на топло в земята; ражда се гарга, която свива гнездо в най-високите клони на дърветата и излюпва поколение. В най-високите – защо? За да се предпази от вредители, заради малките, за да може след като отраснат да ги бутне гаргата от гнездото, за да имат време, докато падат, да разтворят криле и да се научат да летят. Има ли логика? Кажи, кажи, има ли логика в думите ми?
- Има.
- Добре.
Създал е Господ Слънце, което да топли, да поддържа живот; създал е Господ звезди, Луна, за да е прекрасна нощта, за да ги гледаш, да им се чудиш и да благодариш. Създал е Господ всичко, както са създали архитектът и работниците блока отсреща.
Или блокът се е създал от само себе си?
Сравнението особено ме порази...
В тоя дух на мисли приказвахме час и половина. Той говореше много високо и все по-развълнуван. Минувачите, изкачващи стълбището към крепостта, спираха да ни гледат, един бездомник седна на близката пейка да ни послуша. „Накрая да не забравиш да ми напомниш да ти обясня защо говоря толкова високо” – рече по едно време старецът, а аз действително забравих да питам. Ще призная, че започваше да ми досажда. Струваше ми се хем налудничав и нахален, хем мъдър и добронамерен.
Слънцето се скри зад високите борове, засадени на хълма, притъмня, стана студено. Вече нямах търпение той да ме остави на мира, но от уважение продължавах да го слушам. Старецът все по-често поглеждаше часовника си, двоумейки се дали да си тръгне. Каза, че от шест и половина бил на църква, но с удоволствие отделял от времето си. Когато най-сетне усети, че се оттегчавам, стана и се сбогува с мен.
Прибирах се вече привечер. Вървях по безлюдните улици и не мислех за нищо. Хубаво ми беше. Откъм гърба ми духаше на пориви вятър, отвявайки сухите листа по гладкия асфалт. Май идваше дъжд. Дърветата свистяха величествено, листата шумяха нежно по асфалта, а аз изтръпвах, както винаги, от тоя звук.
© Михайлов All rights reserved.