Разходка в гробището
Разходка в гробището
Иван бродеше сам межу студените гробове, които го гледаха със студени каменни очи. Кръстовете се редяха покрай него, но той виждаше не моретата от сълзи, а само редици от парчета обработен гранит. Нещо изшумоли зад Иван и той се обърна стреснат. Космите по тила му настръхнаха. Оказа се просто една жълтеникава котка. “ Умът ми си прави номера с мен”, помисли той и продължи по тихата алея. Самотата и мракът в това място го потискаха допълнително...За една седмица Иван бе ослепял за красотата в живота и не виждаше смисъл да продължава напред...Всичките му близки изчезнаха...Любовта беше мъртва, истината и надеждата му бяха обърнали гръб...Сега бродеше като призрак из това гробищеи търсеше...Какво търсеше? Той сам не знаеше, знаеше само, че трябва да продължи напред...докато...докато.... Пръстта под обувките на Иван леко шумолеше, сякаш ходеше по хрупкав сняг...Погледна на дясно...Огромен блок седеше пред него, на надгробната плоча пишеше: “Той живя красиво, умря така и сега е част от самата красота!”. “Ама че глупост” рече си Иван. “Как така се сещаме за близките ни чак, когато те изчезнат от живота ни?”
Една гореща сълза се отрони от окото му и събра всичко, което чувстваше и се опитваше да потисне от дни...Котката отново се промъкна покрай Иван и отново го стресна. “Глупава маца”, рече си той и продължи своя безцелен ход...Храстите му говореха с нежни гласове, вятърът го галеше като красива любовница с безплътните си ръце. Ласките на природата му напомниха за онези дни....Дните, когато беше жив, когато дишаше, когато бродеше по земята, когато сърцето му биеше и когато усещаше топлината на...
Нещо го погали по крака:” Махай се тъпо кото, разбери, че си имам по-сериозни проблеми и нямам време да се занимавам с теб”, но в краката му нямаше нищо, само влажната мъгла, която го беше облякла в студена роба. “Какво беше това тогава?”, простена изтръпнал Иван, една студена ръка го докосна по рамото, той се обърна и видя едно лице....Погледна го право в очите и се смрази, защото тези две невиждащи очи бяха тъй студени и сковаващи, ужасни ,страшни и убийствени, че чак след няколко мига Иван се усети, че не са живи, но беше твърде късно да го разбере, защото вече лежеше мъртъв на земята , главата му се търкаляше на няколко метра.
Непознатият посетител избърса сърпа си в дрехата на Иван и закрачи обратно в мрака, мракът който го беше родил обучил и направил всичко, което беше сега!
© Борис All rights reserved.
