Симона стоеше на брега и гледаше реката.  По страните ù се стичаха сълзи. Спомени нахлуваха в главата ù бавно и мъчително. Припомни си всеки момент, който искаше да запомни, но това ù носеше голяма болка. Всеки спомен ù напомняше за него. За човека, който обича, за човека, който я изостави, за човека, който никога нямаше да забрави. Мина цял месец, откакто  Дейвид почина. Цял месец, през който тя плачеше и плачеше. Чудеше се как имаше сълзи… Припомни си първата им среща. Беше на моста на тази река.  Тя беше паднала с колелото и си беше ударила крака и си мислеше, че никога няма да успее да стигне до дома си. Лека-полека тя вървеше  с колелото и търпеше болката, която това ù костваше. По пътя мина кола. Симона не ù обърна внимание, но колата изведнъж спря. Отвътре излезе високо, красиво момче с руси къдрави коси и морско сини очи. Тя се влюби на мига в него и знаеше, че иска да прекара остатъка от живота си с този човек. Той я попита дали е добре и дали има нужда от помощ. Тя му отвърна, че ще се справи, но той не ù повярва. Взе колелото ù и  го прибра в багажника на колата си. После взе и нея, въпреки противопоставянето ù, и я сложи на седалката до него. Щом се качи в колата, Симонка я обгърна топлината на дома и тя забрави всичко и всички. Сгуши се в седалката и зачака. Мина известно време, но колата не тръгна. Тя отвори очите си и тогава го видя. Лицето му беше на 2 сантиметра от нейното. Той впи жадни устни в нейните. Това беше най-прекрасният момент от живота ù.  След това всичко стана много бързо. Те бяха неразделни. Той не се отделяше от нея дори за миг, освен вечер, когато тя трябваше да се прибира. Беше му мъчно, че я оставя сама, но  знаеше, че на другата сутрин ще я види отново.

    Дойде моментът, когато решиха, че връзката им трябва да стане по-сериозна. Първият път и на двамата… Мина повече от прекрасно. Не си бяха представяли такова блаженство, такава любов. Накрая заспаха сгушени един в друг. Седмиците минаваха, а те се влюбваха още и още повече. Хората по улицата ги знаеха като Симона и Дейвид - неразделната двойка. Всичко вървеше по вода, докато един ден, докато се разхождаха на моста, на който се бяха запознали, пред тях изникна кола. Колата вървеше на зиг-заг. Дейвид се уплаши. Избута Симона от пътя и остана там. Вместо да смачка нея, колата смачка него. Симона не можа да разбере какво става, докато не видя тялото на любимия си на земята, обляно в кръв.  Тя се затича с все сили към него, а по бузите ù се стичаха едри сълзи.  Щом стигна до него, тя не можа да повярва, че това е той. Косата му беше изцапана в кръв… Очите му бяха станали тъмни… Кръв… Кръв… Навсякъде кръв… Това не можеше да ù се случва… Не… Не и на нея… Не и на него… Тяхната любов беше чиста… Чиста като една сълза… И голяма… Много голяма… Тя го погледна в очите и прошепна:

-          Мили, моля те… Не си отивай. Остани! Моля те! Остани! Не мога да живея без теб! Обичам те!

-          Мони… - Опита се да каже с последни сили. – Обичам те! Моля те… Грижи се за себе си!

    Това бяха последните му думи. Издъхна в ръцете на любимата си. Последните му думи към човека, без когото не можеше да живее…  Това беше… Всичко свърши… Симона остана сама в този отвратителен свят. Тя беше сама… сама… Отначало не можа да повярва, че точно Дейвид го няма. Тя не се примири… Искаше го! Имаше нужда от него! Не можеше да живее без него! Не искаше да живее без него. Искаше да го целуне отново. Искаше да го прегърне… Искаше да зърне невероятно сините му очи.

    Стоеше на брега на реката… плачеше и плачеше… Сълзите се спускаха бавно по бузите ù. В ръката си държеше негова снимка и си припомняше всеки един миг, прекаран с него. Това ù носеше огромна болка… Сърцето ù се раздираше при всеки спомен. И накрая реши, че иска да отиде при него. Че не може да живее без него. Прибра се до у тях, взе лист и химикал и започна да пише:

„Мило семейство,

Изключително много съжалявам за постъпката си. Обичам ви, но не мога да живея без Дейвид. Не мога да спра да мисля за него. Животът ми е една празна дупка. Съжалявам. Моля ви, не тъжете и знайте, че ви обичам и винаги ще ви обичам. Искам да знаете още, че много обичам Дейвид и искам тялото ми да лежи до неговото до края на вечността. Това е последното ми желание… Обичам ви! Съжалявам!

                                                                                                                                                    Симона”

    Щом написа това, Симона остави листа на масичката. Взе снимката на Дейвид и тръгна към моста.  Знаеше какво иска… Искаше да бъде с него по един или друг начин, и ако това означаваше да погуби живота си, тя щеше да го направи. Щом стигна моста, се огледа… Нямаше никой. Изкачи се по парапета, пое си дъх и скочи. Полетя надолу и в последните секунди от живота си тя беше спокойна. Точно преди да падне във водата, тя прошепна „Обичам те, Дейвид”. Остави водата да нахлуе в дробовете ù. Всичко беше много спокойно. Тя затвори очите си и всичко свърши.

    Две седмици, след като погребаха Симона до тялото на Дейвид, решиха, че трябва да прекръстят моста на тях. Кръстиха го

„Моста на вечната любов!

      Симона  и  Дейвид”.

От тогава този мост стана символ на вечната любов. Всички разказваха историята на Симона и Дейвид. Родителите на Симона бяха много нещастни след смъртта ù, но след време всичко отмина.Те знаеха, че тя е на по-добро място. И най-важното – беше с Дейвид. Тази любов, така пламенна, така чиста, се беше превърнала в емблема на града. Всички я знаеха и разказваха. Всички вярваха в истинската любов, защото тя съществува.  Те намериха любовта, после я загубиха, но накрая пак се намериха. Това беше важното. Те продължават да се обичат, въпреки всичко. И нищо няма да ги спре!