Разказ за смъртта и една надежда...
Валеше, а на тях сякаш не им правеше впечатление. Две жени. Майка и дъщеря. Потънали в красотата на две различни епохи. Притежаваха нужната мъдрост, непокътната невинност... и близост. Eдна последна надежда, за разгадаването на неразгадаемото...
- Тогава, когато изгубиш смисъла, когато изгубиш себе си, заедно с него...
- Тогава и времето се губи, но не неговото, а твоето време...
- Нещо ме измъчва... След любовта страхът се просмуква в кожата и...
- Страхът е най-преодолимата част от живота, за него си нужна само ти и никой друг..
- А самотата? Тя затяга стоманените си окови около душата ти... Искаш да дишаш, но не можеш... не и без него... А него го няма... Няма и да го има...
- Помисли ли за силата, която усещаш, когато той е далеч от теб? Помисли ли за силата на самотата... опиянение, разгром, дълбочина, чувства, живот... СИЛА! Силна си... не плачи! - Сълзите се сливаха с проливния летен дъжд. Продължи...
- Да! Страхувах се! - Прекъсна я с вик.
- От какво се страхуваше? От любовта му?
- Страхувах се от непознатото...
- Не! Страхуваше се от своята любов! Обичаше до болка. Себепогубващо. Унищожително. Но тогава не знаеше, че когато безразличието му обгърне всички тези чувства, унищожаваш само себе си...
Момичето сложи глава на коленете си, стисна зъби и започна да плаче с глас, сякаш до сега не бе успяла да покаже цялата си болка... но не можа и да я удържи... не и след тези думи...
- Беше свят, който не знам къде да открия...
- Знаеш ли? Страхувам се, че себе си няма да откриеш...
- И аз се страхувам... Майко, този път се страхувам, че се изгубих. За пръв път се изгубих... Майко!
Тишина.
Последва...
- Майко?
И гласът ù потъна в мрак. Продължи да говори, сякаш не осъзнаваше...
Гробарят дойде, хвана я за рамото и с мъка изрече:
- Тръгвай... тук е опасно, когато слънцето се скрие... Тя винаги е до теб, момиче... Няма нужда да идваш чак до тук.
Колко мигове се изплъзнаха така... а гласът ù не беше изчезнал от безкрайни викове... друго, друго измъчваше съзнанието ù.
А може би самотата..
- Не! Със самота се свиква, но няма ли опора, губим се и то толкова лесно и неусетно... - обади се гласът на майката, отново толкова реален.
Последва отново тишина... Продължи дни, месеци...
А със самотата се свиква, но няма ли опора, дори и най-силният рухва...
© Вики Николова All rights reserved.
