Разказваш ù, но не усещаш, че говориш в празна стая...
Будуваш - седиш и мълвиш цялата нощ как точно ще бъде.
Бъдещето извира от вените, но директно изтича в канала.
Бродиш - в главата, в сърцето си, трепериш, защото Не знаеш.
Не я питай. Остави я да спи, да отлети, да си тръгне с чиста съвест.
Не можеш?
Будуваш.
Стискаш завивките и кълнеш затворените врати, недогледаните филми,
недопитите чаши и предъвканите обещания.

Късно е. Тя отдавна сънува. Но ти не искаш.
Говориш, шепнеш, очакваш, трепериш, разтваряш,
а... после преглъщаш и пак...
Всъщност нищо не бушува, а просто заеква, бъркаш,
не я искаш, а търсиш някой, който да иска... теб.

Отново будуваш, продължаваш да говориш, да правиш планове в тъмнината.
Толкова много остатъци, ”по-нататък”, ”ще видим”.
Питаш я, но тя не чува. Обръща се на другата страна.
Механизмът се повреди – жените трябваше да очакват, а мъжете да бъдат чакани.
Знам, искаш да я разпръснеш, а после да я събереш и да я пренаредиш.
Спри, млъкни и продължи по другия начин – малко джаз, джин и много безмълвно отчаяние...

Помниш ли – ти я ухапа, а тя те одра.
Костите ти изпукаха, а зъбите ù се сблъскаха.

На зазоряване леглото за двама изглежда тясно.
Предполагам,
няма да ти се сърди, ако си тръгнеш незабелязано.
Говорът ти пресъхна отдавна. Гласните се превърнаха в съгласни.
Изчезни, не я помни, не я имитирай.
Намери си някой, който да пържи кюфтета, да те чака с усмивка призори,
да живее твоя живот и да не знае, че в джин фиса се сипва и джин...