Feb 18, 2020, 2:52 PM

 Различен следовател (книга 1, част 1) глава 11.2 

  Prose » Novels
630 0 0
Multi-part work « to contents
12 мин reading

Той би прихнал да се смее при други обстоятелства, но аз говорех съвсем сериозно и нещо в тази стая, с тези четирима Различни мрачно седнали около разнебитеното казионно бюро, го накара да си замълчи. И по-добре, сега нямахме време за спомени. 

 

- След като се изяснихме... - започна Иля с нетърпящ възражение тон. Той е свикнал да командва. – Давай да видим какво може да се направи преди да звъня на Сивите. 

- Аз викам изобщо да минем без тях, ако може – промърморих аз. – Нещо обаче ми подсказва, че може да се наложи да събудим шефа и Оля. 

- Първо да опитаме сами, става ли? – отговори Семьон. – Шефът ще е бесен, ако го събудим за глупост. 

- Вярваш ли ми, аз съм бясна, а съм нощна смяна и не спях – допълних. – По-лошата новина е, че ще се наложи да будим и Завулон.

 

- Едва ли – засмя се Семьон. – Той сигурно е буден и е на шабат – ухилих се. Способността на Семьон да се гъбарка с най-силния Тъмен в Москва, началника на Дневния Патрул, си беше невероятна.

 

Иля и Семьон станаха и всички се надигнахме заедно с тях. Дотук с купона.

 

- Добре, вие разпитайте жената, а аз ще се опитам да понатисна оператора на кълбото и аналитиците. Да видим дали имаме нещо за момчето. Прати ми аурата му – ще я раздам на всички на патрул в момента. – каза ми Иля. Той не зачиташе Сергей за част от екипа, поне на мен така ми се виждаше. И ми стана малко гадно за него.

 

Примижах и си припомних аурата на момчето след това му изпратих образа. Той кимна. Време беше смазаните зъбни колелца на Патрула да заработят.

 

- Аз ще пообиколя района, ще поразпитам... – намигна ми Семьон. 

- Това можем да направим и ние – обади се Глухарьов.

 

Ясно, вече наистина се подразни. За него тоя район е неговото царство и Семьон, в опита си да помогне, се беше набутал между шамарите. Разбирах и това, но сега нямахме време за разцепление в и без това нестройните си редици.

 

- Не можеш момче, не можеш. Не така, както мога аз – отвърна Семьон като се ухили нагло. 

 

Приличаше съвсем да дребен шмекер, който се опитва да ти пробута „марков часовник“ само за триста рубли. Глухарьов се намръщи – за кратката ни съвместна работа бях разбрала, че той мрази шмекерите. За да потуша спора, се намесих:

 

- Прав е, ти не можеш да прилагаш „Дългия език“, а той може. Ние ще пробваме с милиционерски методи – и погледнах майката изпод вежди. Обзалагам се, че вече искаше да се слее със стената. Ама сама си беше виновна. 

 

Те тръгнаха да си ходят, но аз се сетих за нещо в последния момент:

 

- Иля, кажи им ако го забележат само да го следят, да не се опитват да го задържат. – Иля само ми се усмихна, за него явно казвах очевидното. Все пак човекът отговаря за оперативната дейност на Патрула от преди да се родя. – И ми звънни, ако го намерят, става ли?

- Разбира се, Наташенка, не се тревожи – намигна ми той, а Семьон ми прати въздушна целувка. И си тръгнаха. 

 

В кабинета останахме аз, Надежда Семьоновна и Глухарьов. Бесен Висш маг, побъркана от ужас майка-Различна Пето равнище и озадачен следовател-човек. Перфектен екип като за някоя компютърна игра. Само че не бяхме в компютърна игра. Отидох до шкафа с документите и извадих иззад една празна папка бутилката с водка за спешни случаи. Глухарьов се намръщи и я издърпа от ръцете ми.

 

- Това няма да помогне сега. Трябваш ми трезва – и без да ме пита какво мисля и напълно игнорирайки изпепеляващия ми поглед прибра бутилката на мястото й. – Пий чай! 

 

Реших да изпълня съвета. Рядко ми се ще да се отрежа като талпа, но точно в момента това беше единственото ми желание. Почти. Другото беше да разфасовам онова гаменче, но засега беше напълно невъзможно. Ако само не трябваше да работя...

 

- Така, да преминем на въпроса. Надежда Семьоновна какво точно се случи преди синът Ви да изчезне от вкъщи... – започна Глухарьов като видя, че аз очевидно не съм в състояние да проведа читав разпит. Или просто реши да не губи време и да проведе разпита сам, за по-ефективно. 

 

Жената гледаше в една точка, някъде в далечината, затова Глухарьов размаха ръка пред нея и щракна с пръсти.

 

- Надежда Семьоновна, нямаме време! – въздъхна той. В гласа му се прокрадваше раздразнение. – Всяка секунда е ценна и колкото повече ми кажете, толкова по-добре ще стане. 

 

- Скарахме се – прошепна майката и изтри очите си с ръка. 

- За какво? – попитах аз. 

 

Глухарьов ме стрелна с поглед в стил „не се бъркай тук, остави това на професионалистите“. Млъкнах и реших само да гледам. 

 

- Разкажете ни подробно всички събития от изминалата седмица, от посещението ни в дома Ви – подкани я Глухарьов. 

- Отначало всичко беше добре – започна жената и се загледа в някаква точка някъде над рамото на Глухарьов – Той започна да се държи нормално, стана мил и внимателен син... Стана нормално момче.

 

Типичните номера на Тъмните, помислих си аз. Когато ги хванат да вършат глупости, за известно време те започват да се държат нормално. И след това – старата песен на нов глас. Има теория, че всички тийнейджъри минават през период, когато са само на страната на Мрака – и хора, и Различни – но честно казано на мен ми звучи твърде налудничаво. 

 

- Три дни след като дойдохте, всички предмети се върнаха у дома. Престанаха да изчезват пари – продължи разказа си жената. Учудваше ме колко прецизно и обрано разказва цялата история. Все едно я има написана и сега само рецитира... – и после той започна да закъснява, да се прибира все по-късно. До вчера. 

- Какво се случи вчера? – подкани я Глухарьов. 

- Тогава го издебнах на вратата и му казах, че така не може да продължава. Той ми отговори, че си има момиче и че я обича и че няма да му казвам какво да прави. Когато го притиснах да ми каже коя е, той изплю че е Аня Сорокина от съседния блок, и подивях. Разкрещях му се.

- Защо? – попитахме с Глухарьов в един глас и той отново ми направи знак да си мълча. 

- Вие няма да ме разберете, другарю следовател - поясни жената и погледна мен все едно се надяваше аз като жена да я разбера. То бива, бива Едипов компрекс, ама чак пък толкова... 

- Тя е Светла! – каза жената и закри лицето си с ръце. – Светла е! Разбирате ли? 

- Но защо не се радвате? Вие не сте ли също Светла? – делово попита Глухарьов, но вместо ридаещата жена се намесих аз. 

- Ти наистина няма как да разбереш, Сергей. Жената е права – синът й е Тъмен, но е харесал момиче от Светлите. Те са като Ромео и Жулиета, разбираш ли? 

- Но не може ли просто да са заедно? Кой е казал, че ще се женят? – попита ме той. Да, на хората им е значително по-лесно. 

- Не могат – поклатих глава аз. – Тях ги разделят твърде много неща. Такава любов никога, ама никога не излиза на добре. Светлите и Тъмните не могат да се смесват помежду си. Никога. 

- Винаги има първи път – оптимизмът му ме поразяваше. 

 

За ченге с толкова дълъг стаж беше учудващо оптимистичен. Странна работа, може би беше идеалист някакъв?

 

- Не разбираш – такива връзки завършват най-често със смърт. Любовта им е обречена. Ако не ги разделят Патрулите, а те със сигурност ще ги разделят, те ще се избият помежду си. 

- Преувеличаваш.

- Не, преди петнайсет години Светъл маг се влюбва в Тъмна вещица. И двамата са лишени от способности, така че се влюбват по човешки. Истински, със сърцето, а не заради пари или друга изгода. Още пък по-малко заради Патрулите. – започнах поредния учебникарски разказ аз. 

 

Това се преподаваше в училището на Патрулите винаги когато станеше дума за Тъмни и Светли. Историята на Ромео и Жулиета може и да е много романтична, но всички знаем как точно приключва всичко. 

 

- Когато добили способности отново, всеки решил че е излъган от другия и в пристъп на ярост Светлият маг предизвикал Тъмната вещица на дуел и я убил. За честта на Светлината. Не от злоба или страст. Заради едната чест.

 

Глухарьов слушаше и се мръщеше. Жената, странно защо, също ме слушаше. В стаята беше станало някак мрачно и тихо – мъждивата светлина на луменесцентната лампа отгоре все едно беше намаляла поне два пъти. Какво пък, случва се.

 

- Тъжна история, наистина – проговори Глухарьов след малко и потърка очите си. 

- Тя не свършва дотук, Серьожа – отговорих аз и продължих. – Тъй като дуелът е завършил със смърт, Инквизицията прибрала Светлия маг и събрала Трибунал. На този Трибунал Светлият сам се развъплътил от мъка. Не могъл да преживее смъртта, на любимата и предпочел да отиде в Сумрака – жената отново се разрида. Май имаше усет към драмата...

 

Имената на Светлия маг и Тъмната вещица бяха Алиса и Игор, но нямаше нужда да изнасям такива тайни. Историята и без това беше достатъчно въздействаща и нямаше нужда да обяснявам защо Светлите и Тъмните не се кръстосват помежду си. Какво би станало, ако имат дете? Ужас!!! Пълен провал! 

 

- Той заради момичето ли си тръгна? – попитах по-скоро дежурно аз. Глухарьов май нещо се беше замислил, а ние нямахме време да се мотаем. 

- Заради нея – кимна майката. – Каза, че щом като не искам нея, няма да видя и него повече... – и се разрида отново.

Писваше ми от това циврене. Добре, момчето го няма, но с циврене дали ще се върне?! Тези глупави майчини ултиматуми – не прави това, не ходи с нея, не се жени за него. Винаги карат детето да прави обратното. Обзалагах се, че и в този случай е така. Станах и включих каната. Когато завря направих нова порция чай за всички ни. От лайка, че да се поуспокоим. А след това отново набрах номера на дежурния в Нощния. Иля вдигна и направо започна:

- Слушам те. Какво открихте? – маг от неговото равнище спокойно можеше да предвиди кой го търси. А и като се имат предвид обстоятелствата, не беше нужно да си пророк, че да се сетиш. 

- Момчето се е влюбило в Светла – започнах аз. – Аня Сорокина. Живее в съседния блок, намерете адреса й от базата данни и прати някой да я прибере в Патрула. Ако се съпротивлява, й направете Морфей. Той на 100% ще отиде при нея по някое време. Ако вече не е отишъл.

- Браво, Наташа – Иля звучеше много спокоен и доволен от другата страна на линията. – Работата със следователи си казва думата. Пращам екип. 

- Или по-скоро факта, че преди около десет години и аз съм била на неговия акъл. Благодаря ти – отвърнах аз. 

Наистина, откъде ми дойдоха тези идеи?

Затворих телефона и видях как ме гледа Глухарьов – като учител, чиито ученик току-що е минал финалния си изпит. Той ме гледа дълго, все едно ме преценяваше. Мразя този преценяващ поглед.

- Да, май сме ти повлияли. Съмнявам се, че щеше да ти дойде на ум преди седмица и половина – заключи накрая той и стана. – Госпожо, ако няма друго, предлагам да се върнете вкъщи и да чакате сина си да се върне там. Ако това се случи непременно се обадете на някого от нас, става ли? – и той надраска телефона си на един лист от тефтер, откъсна го и й го подаде. Тя си взе чантата кимна и като в транс излезе от кабинета.

Той седна на ръба на бюрото си и направи онази, неговата странна усмивка. Дето ме кара да си мисля, че съм в нещастие. 

- Какво? – попитах аз.

- Нищо, нощната ни смяна се очертава прекрасна. Впрочем, обещава да премине в сутрешна – отговори той и посочи часовника. Беше почти пет сутринта. – Имаш ли някакви гениални Различни идеи, партньорке? – попита той и се ухили. Почвах да се чудя дали не истерясва.

- Имам само една, ама не съм сигурна, че е много гениална – заключих аз и отидох да си взема палтото. 

- Стреляй смело! 

- Отиваме да обиколим района около блока на момчето. Току-виж го намерим – отговорих аз, докато се навличах. – Ама ще ми трябва твоя усет на ченге. 

Той не възрази, а бързо ме последва вън от кабинета. На входа дежурния се опита да промърмори нещо, обаче и двамата му затворихме устата с по един мрачен поглед. Да, тежка смяна, нямаше спор.

» next part...

© Бистра Стоименова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??