Ако искаш да усетиш истинския дух на един град, трябва да го разглеждаш или рано сутрин, или много късно вечер. Тогава всички непривични шумове вече са утихнали, повечето хора, които си нямат работа са по домовете си и улиците показват истинското си лице. Така Венеция става тайнствена вечер и романтична сутрин. Рим става по имперски величествен, а Лондон – някак аристократичен. А какво може да бъде истинското лице на гаден квартал с много гадни мръсни стари панелки от съветско време в покрайнините на Москва? Гадно и панелно, разбира се. 

В полумрака на още неродилата се утрин и на умиращата нощ крачехме ние двамата, Глухарьов и аз, и оглеждахме района кой както може. Аз през Сумрака, той – по нормалния начин. Но досега освен три компании алкохолици, седнали да пият на пейките пред блоковете, друго не бяхме намерили. Нестройни аури на размътени умове. Глухарьов дори се опита да поговори с един по-трезвен чичка, но не успя да изкопчи много информация. 

Затова след около час трамбоване на района, двамата седнахме на една пейка. Добре поне, че по някакъв странен каприз на времето поне снегът се беше стопил преди няколко дни, иначе мотаенето из района щеше да ни се види далеч по-неприятно. 

- Някакви други идеи, партньоре? – попитах уморено аз. 

Краката ме боляха, раменете ме боляха, всичко ме болеше... И ми беше писнало. И адски ми се спеше вече. 

- Оффффф – изпуфтя той и изпъна крака напред. Май не само мен всичко ме болеше. 
- Освен да звънна на нощната смяна в Дневния патрул, нямам друга идея...- промърморих аз по-скоро на себе си и си извадих телефона. 

Това щеше да е последното, което направя днес. За това дежурство. Телефонът, естествено, не отговаряше. Тъмни, какво да ги правиш? За тях кръшкането от работа е като спорта – важно е участието. Обаче аз съм упорита и продължих да звъня. Накрая все пак вдигна някой.

- Ало? – промърмори сънен глас. 
- Ало, с кого разговарям?

Не познавах всички в Дневния патрул, а повечето не щях и да ги познавам. Там цари строга йерархия и по правило Висшите и ръководството не се смесват с низшите. 

- Виталий Прохоров, дежурен по патрул – докладваха ми отсреща. 

Пиян ли беше, или така ми се счуваше? 

- А аз с кого имам честта? – не ми остана длъжен той.
- Наташа Ивановна – отговорих кратко аз. 

Това би трябвало да е достатъчно, за да изтрезнее на секундата. И наистина беше. Само аз се представях така, а името ми е кажи-речи митично. 

- С к... какк... с какво мога да бъда полезен? – залюбезничиха отсреща. 
- Днес, преди няколко часа, в офиса е идвала Светла Различна, Надежда Семьоновна. 
- Да, дето синът й е маг Първо равнище. Искаше да го потърсим – побърза да докаже, че е полезен дежурният. 
- А разпитахте ли приятелите му? – попитах аз. 

Това беше последната ми идея.

- Ъм, не – с неудоволствие признаха от другата страна. – Той е изчезнал, но не е ставало на въпрос, че е толкова сериозно. 

Така значи... Добре... 

- Мобилизирай който е на смяна и го прати да обиколи адресите на приятелите му. Едва ли са толкова много. Те би трябвало да знаят къде е – изкомандвах аз, мислейки че ако не направи каквото му се казва, още утре ще се погрижа да бъде наказан по каналния ред. – Искам доклад до час – допълних безцеремонно аз и затворих телефона без да чакам да ми отговори.

Глухарьов ме гледаше. Скръстил ръце на гърдите си, с килната фуражка и с втренчен кръвясал от недоспиване поглед. Все едно гледаше някой друг. 

- Абе - започна той, – ти и подполковника да не пушите една и съща дрога? Голяма си била шефка.
- В Дневния Патрул много държат на йерархията – поясних аз. – Ако не се държиш така, ще те изядат с парцалите. Освен това онзи беше пиян. 
- Ъхъ... – той отново потърка очи. – Слушай, давай да се връщаме в отдела. 
- Какъв отдел? – възмутих се аз. – Спи ми се, та две не виждам! 
- Смяната ни свършва чак след два часа и половина – мрачно ми напомни Глухарьов.

За по-голям драматизъм, погледна часовника си и ми посочи циферблата. Стрелките показваха шест. 

- Трябва да се върнем на смяна, та ако ще да спим на столовете. Хайде, ставай! – продължи той и ме задърпа за лакътя.

Нямаше накъде да мърдам, станах и се затътрих след него към колата. Чак му се възхищавах как успява да се движи и част от мен наистина се притесняваше, но бях прекалено уморена да гледам в Сумрака. Да кажем, че силите на Различна ме пазеха, но все пак Глухарьов благополучно ни закара до отдела. Павел Петрович ни чакаше на вратата.

- Най-накрая се появихте! – драматично вдигна ръце във въздуха той. – А мен ме зарязахте да се пека на бавен огън!

С Глухарьов се спогледахме. Какво пък беше станало сега?

- Какво е станало? – попита моят партньор.
- Оперативните са ги извикали на адрес – поясни дежурният и махна с ръка към вътрешността на сградата. – Чака те дело за убийство. 
- Какво? – аз пребледнях и ми причерня. 

Усетих как ми се завива свят. Глухарьов ме стисна за лакътя. Ясно, не трябваше да припадам тук. 

- Кого са убили? – продължи да разпитва той.
- Не знам, клошар някакъв, май. Дежурният оперативен ще ти каже повече, Серьожа. Аз само предавам новините. Търсят ви от час. 
- Значи сме се разминали на вратата – заключи той. 

На мен ми се виеше свят и не помня следващия половин час. Като в мъгла ми е как Глухарьов ме заведе в кабинета си и ме сложи да легна на диванчето. После мрак. Събудих се от чаша ледена вода в лицето. Безотказен метод.

- Ама каквооо?! – писнах аз и се надигнах. От косата ми и дрехите ми капеше вода. - Няма ли малко милост за припадналите от изтощение?
- Ставай, имаме работа – Глухарьов беше седнал на облегалката на диванчето, точно над главата ми. 
- Този случай не е ли за Прокуратурата? – измънках аз.

Пробвах се да се покажа умна, докато се опитвах да се изтръскам от водата. Глухарьов услужливо ми подаде ролка тоалетна хартия за тази цел. 
 

- Не, драга моя. Не и преди ние да се опитаме да го разрешим – отговори ми той и ми подаде папка ДЕЛО.

Вътре беше предварителния доклад на дежурния оперативен плюс доклад от другите сътрудници, които са били на местопроизшествието. Имаше и снимков материал. Почна да ми се повдига в момента, в който видях първата снимка – за мое нещастие, снимка на трупа в пълния си блясък. Затиснах уста с ръка и хукнах към тоалетната. Когато се върнах, пицата, с която бяхме вечеряли на бюрата си към два безвъзвратно беше отишла в канала. Гадост. Когато се върнах, Глухарьов мълчаливо ми подаде чаша чиста вода, за да загася пожара, който стомашната киселина беше оставила във вътрешностите ми. 

- Първият път винаги е така – обясни той без заобикалки. – Не е лесно да видиш труп. А този тук – той почука с пръст по папката ДЕЛО – е особено грозен. Обаче трябва да отидем до местопрестъплението. 

Усетих как ми прилошава отново. Затова реших бързо да задуша порива за повръщане с още вода.

- Ама нали оперативните са ходили вече? – изхленчих аз между глътките. – И смяната ни свършва след малко? Не може ли друг да отиде?
- Смяната ни може и да свършва - отвърна Глухарьов престорено жизнерадостно, както правят хората на твърде много кофеин, – но ние с теб изтеглихме късата клечка. Освен това случаят е много странен. Ще ти обясня в колата – добави той и тръгна да се облича. 

Аз останах по средата на кабинета с чашата в ръка. Той шегуваше ли се? 

- Къде ще ходим? – недоумявах аз и все още отказвах да мръдна.
- На гробището. Вземи и папката с материалите по случая – обясни той без да се обръща и си нахлупи фуражката. – Не се мотай, чакат ни вече. 
- Кой може да ни чака там? 
- Твоите хора. Заключи и предай ключа на Пашка – отговори той и ми хвърли ключовете от кабинета.